Майкъл Скот - Вълшебницата

Светофарът светна зелено и таксито потегли. Зад тях „Биг Бен“ отби полунощ.

Софи беше уплашена, уморена и всичко я болеше. Помъчи се да се отдръпне колкото може от скитника, който се бе напъхал между нея и Джош. Усещаше как студената влага се просмуква от палтото му в джинсите й и плъзва по лявата й ръка. Забеляза, че от другата страна брат й също се отмества малко по малко, а с крайчеца на окото си виждаше, че Никола се е напъхал в сенките. Видя го как вдигна дясната си ръка и небрежно я сложи върху устата си, затулвайки долната половина на лицето си. Стори й се, че той се опитва да се скрие от стареца.

— О, така няма да стане. — Гилгамеш се надигна и отпусна върху малката сваляща се седалка точно срещу тях. — Сега мога да ви виждам както трябва. — Той плесна леко с ръце. — И така, какво имаме тук?

Уличните лампи и светлините от фаровете на преминаващите коли осветиха за кратко вътрешността на таксито. Софи наклони глава на една страна и се втренчи в бездомника, а изострените й сетива попиваха всяка подробност. Това със сигурност не можеше да е човекът, когото бяха дошли да видят в Лондон — безсмъртният, наречен Гилгамеш, най-старият човек на планетата. Никола го беше нарекъл цар. Паламед беше казал, че е луд. Той не приличаше нито на едното, нито на другото, просто един безобиден стар скитник, облечен в твърде много дрехи, който се нуждаеше от подстригване и от подрязване на брадата. Но ако последните няколко дни я бяха научили на нещо, то беше, че никой не е такъв, какъвто изглежда.

— Е, това е приятно — рече Гилгамеш, като сви ръце в скута си. Усмихна се щастливо. Говореше английски със следа от неопределим акцент, смътно близкоизточен. — Винаги казвам, че като се събудиш сутрин, никога не можеш да кажеш как ще свърши денят. Това ми харесва: поддържа те млад.

— А колко стар си? — попита веднага Джош.

— Стар съм — рече простичко Гилгамеш и се ухили. — По-стар, отколкото изглеждам, но не толкова, колкото се чувствам.

Случайни образи проблеснаха в главата на Софи. Това бяха спомени на Вещицата. Жана д’Арк я беше научила как да ги игнорира и да се разграничава от постоянно жужащите гласове и звуци в главата си, но този път Софи умишлено свали преградата…

Гилгамеш, неостаряващ и неизменен.

Гилгамеш, възправил гордо снага — владетел в одеждите на дузина различни епохи и цивилизации: шумерска и акадска, вавилонска, египетска, гръцка и римска, а после в кожите на Галия и Британия.

Гилгамеш воинът, предвождащ келти и викинги, руси и хуни в битки срещу хора и чудовища.

Гилгамеш учителят, в простата бяла роба на жрец, с клонки дъб и имел в ръце 46 46 Става дума за древна друидска церемония на галите. — Б.пр. .

Очите на Софи станаха сребристи и тя заговори с дрезгав шепот.

— Ти си Стария по дни 47 47 За Стария по дни се споменава в библейската „Книга на пророк Даниил“, като там се има предвид Господ. — Б.пр. .

Гилгамеш си пое рязко дъх.

— Отдавна не са ме наричали така — каза той много бавно. — Кой ти го каза? — В гласа му имаше нотка едва ли не на страх.

Момичето поклати глава.

— Просто го знам.

Джош се усмихна.

— Колкото пирамидите ли си стар?

— По-стар, много, много по-стар — рече щастливо Гилгамеш.

— Възрастта на царя се измерва не с векове, а с хилядолетия — подхвърли Паламед от предната седалка.

Софи предполагаше, че Гилгамеш не е много по-висок от Джош, но дебелите катове дрехи — палта върху палта, няколко кожуха, тениски и суитчъри — го правеха дебел, а буйната му рошава коса и рунтавата брада го състаряваха. Софи се взря внимателно в него, опитвайки се да види зад косата, и откри, че той й напомня за баща й с високото си чело, дългия прав нос и яркосините очи върху силно загоряло лице. Стори й се, че и на възраст изглежда колкото него: някъде в средата на четиридесетте.

Подминаха един ярко осветен магазин. Вътрешността на колата се озари в жълто-бяла светлина и Софи осъзна също, че онова, което бе взела за мръсни и мазни петна по дрехите на царя, представляваха странни символи и редове текст, написани с нещо като черен маркер. Тя присви очи и разпозна сред символите някои, които й приличаха на клиновидно писмо и на египетски йероглифи, а онова, което отначало бе сметнала за дупки и бримки в плата, бяха дълги и дебели назъбени шевове, които приличаха на ранна писменост. Беше сигурна, че е виждала в кабинета на родителите си древни глинени плочки с подобни драскулки върху тях.