Майкъл Скот - Вълшебницата

Вълшебницата бе прекарала остатъка от следобеда в методично обикаляне из острова, търсейки някакъв начин да избяга. Нямаше лодки, макар че дървеният материал беше в изобилие и тя за кратко се замисли дали да не направи сал, като използва кърпи и одеяла от експонатите в килиите, за да привърже дървото. Смяташе се, че през 1962-а трима затворници са избягали, като построили собствен сал. Но Пернел знаеше, че нищо няма да мине покрай Нерей и свирепите му дъщери. От мястото си на втория етаж на пристана, над книжарницата, тя можеше да види как главите на нереидите се полюшват върху водата точно пред нея, а дългите им коси се стелят зад тях като водорасли. Отдалеч може да приличаха на тюлени, но за разлика от тях бяха неподвижни и я пронизваха със студени, немигащи очи. От време на време Пернел зърваше острите им зъби, докато дъвчеха още мятащи се риби. Без съмнение бяха чули какво е направила на баща им.

При своята обиколка из острова тя бе намерила дрехи и сега носеше комплект груби затворнически панталони и риза, които бяха поне с два размера по-големи и я дращеха навсякъде. Те представляваха част от експозицията, която по-рано бе посрещала многобройните посетители на острова. Но от месеци насам, след като компанията на Дий го бе купила, на Алкатраз не бяха идвали посетители. Пернел откри, че много от килиите са украсени с артефакти и предмети, принадлежали някога на затворниците. Докато обикаляше килиите, бе намерила тежко черно палто и го беше взела. Макар да миришеше на мухъл и да бе леко влажно, беше далеч по-топло от леката й копринена рокля и това означаваше, че няма да й се налага да хаби от енергията си, за да се сгрява. Не беше открила никаква храна, но намери в кухнята прашна метална купа и след като я почисти, можеше да я напълни с вода от многото дъждовни локви на острова. Водата имаше лек привкус на сол, но не чак толкова, че да й прилошее.

Към края на следобеда Пернел стигна до пристана, където всички посетители на Алкатраз — затворници и туристи — бяха започвали и завършвали пътуването си. Отляво на книжарницата намери стълбище, което водеше към втория етаж, и се изкачи по него. Сега стоеше, подпряна на перилото, и се взираше над вълните. Градът се намираше мъчително близо, само на около два километра и половина. Пернел бе израснала на студения северозападен бряг на Франция, в Бретон. Беше добра плувкиня и обичаше водата, но не можеше и дума да става за плуване в коварните и мразовити води на залива — дори там да не я чакаха Нерей и дъщерите му. Тя осъзна, че е трябвало да се научи да лети, докато беше в Индия по време на Моголската империя 44 44 Ислямска империя на територията на днешна Индия през 16–19 век. — Б.пр. .

Вълните се разбиваха в пристана, вдигайки сребристобели пръски ВИСОКО във въздуха… и от тези блестящи капчици се оформи призракът на Де Аяла.

— Трябва да има някой в Сан Франциско, когото можеш да повикаш на помощ — каза той. — Може би някой друг безсмъртен?

Пернел поклати глава.

— Двамата с Никола винаги сме живели уединено. Нали помниш, че повечето безсмъртни са слуги или дори роби на Тъмните древни.

— Със сигурност не всички безсмъртни са обвързани с Древен — каза Де Аяла.

— Не всички — съгласи се тя. — Ние не сме; нито пък Сен Жермен или Жана. Чувала съм слухове и за други като нас.

— А може ли някой от тези други да живее в Сан Франциско? — настоя той.

— Сан Франциско е голям град. Безсмъртните предпочитат големите градове с постоянно менящо се население, където е по-лесно да останат анонимни и незабележими. Така че, да, трябва да има някой.

Призракът се премести от лявата й страна и зарея поглед.

— Би ли познала друг безсмъртен, ако се разминеш с него на улицата?

— Аз — да. — Пернел се усмихна. — Никола може и да не го познае.

Призракът се плъзна точно пред Вълшебницата.

— След като не сте имали контакт с други като вас в града, как ви е открил Дий?

Пернел сви рамене.

— Добър въпрос, нали? Ние винаги сме изключително внимателни, но Дий има шпиони навсякъде и ни намира, рано или късно. Всъщност изненадана съм, че успяхме да останем скрити толкова задълго.

— Но имате приятели в града, нали? — продължи настойчиво призракът.

— Познаваме някои хора — рече Пернел, — но не много и не особено добре. — Тя отметна редките кичури посребрена коса от лицето си и присви очи срещу мъртвия моряк. В светлината на следобедното слънце Де Аяла беше почти невидим. Само една трептяща сянка във въздуха и неясни воднисти очи издаваха местоположението му. — От колко време си призрак? — попита тя.