Майкъл Скот - Вълшебницата

Джош се обърна в седалката, за да гледа как още зверове от Дивия лов падат, докосвайки мазната кожа на отровните жаби; видя как други се превръщат в прах, попадайки на тритони или настъпвайки червеи. Въздухът се сгъсти от постоянните прашни експлозии. Кукумявки се спускаха от нощното небе с протегнати нокти и косяха вълците, оставяйки подир себе си облаци прах.

— Шекспир ли създаде всички тези твари? — попита учудено Софи. Тя се взираше през задния прозорец и можеше да види, че земята е покрита с шаваща маса.

— Всички до една — рече гордо Паламед. — Всяка от тях е родена във въображението му и е съживена от неговата аура. А не трябва да забравяш, че той е предимно самоук. — Рицарят хвърли поглед в огледалото за задно виждане и улови погледа на Алхимика. — Представи си какво би постигнал, ако беше обучен както трябва.

Никола сви неловко рамене.

— Аз не бих могъл да го науча на това.

— Но трябваше да разпознаеш таланта му.

— Дий! — каза рязко Джош.

— Да, Дий го разпозна — съгласи се Паламед.

— Не. Дий. Точно пред теб! — извика Джош.

Доктор Джон Дий бе изпълзял от пушека и въртеше леко Екскалибур в лявата си ръка, така че мечът образуваше свистящо колело от син огън. От дясната му ръка капеше жълта енергия. И бе заел позиция точно пред входа на автомобилното гробище, препречвайки пътя им.

— Какво… да не си мисли, че няма да го прегазя? — рече Паламед.

Дий насочи меча към таксито и метна едно кълбо от енергия. То се удари в мократа земя, отскочи веднъж и се търкулна под колата. Двигателят и цялото електричество изгаснаха. Колата продължи по инерция и спря, с блокирала и неизползваема кормилна система.

Софи долови някакво движение зад тях и се обърна… точно когато обвитият в змии архонт пристъпи през гъстите сиви облаци.

— Това не е хубаво — промърмори тя, като дръпна ръкава на Джош.

— Лоша работа — съгласи се близнакът ѝ, като видя архонта. — Много лоша.

— Какво ще правим сега?

— Винаги е по-добре да водиш битките си една по една. Така ще спечелиш повече.

— Кой го е казал? — попита Софи. — Марс ли?

— Татко.

Джош! — извика Никола.

Джош Нюман отвори лявата врата, погледна да се увери, че по земята няма змии, и изскочи навън. Кларент застена и зазвънтя, когато той го насочи към Дий.

— Аз ще му отвлека вниманието — извика Джош. — Можеш ли да запалиш колата? — попита той рицаря.

— Ще се опитам — каза мрачно Паламед. Обърна се да погледне към Алхимика. — Акумулаторът е изтощен. Можеш ли да го презаредиш?

— Джош Нюман — каза любезно Дий, докато момчето се приближаваше. — Нали не смяташ сериозно да се биеш с мен?

Джош не му обърна внимание. Стисна здраво с две ръце дръжката на Кларент и усети как мечът се намести удобно в хватката му.

Дий се ухили и продължи търпеливо.

— Искам за секунда да се замислиш върху онова, което смяташ да направиш. Аз съм прекарал с това оръжие целия си живот, а ти имаш Кларент от малко повече от ден, в най-добрия случай. Няма начин да ме победиш.

Без предупреждение Джош се хвърли в яростна атака срещу Магьосника. Кларент буквално изпищя, когато срещна Екскалибур — това приличаше на пронизителен вик на триумф. Джош дори не се опита да си спомни движенията, на които го бяха учили Жана и Скати; позволи на меча да поеме контрол над него, да ръга и да мушка, да сече и да парира. И усещаше, че някъде в дълбините на ума си анализира всяко движение на Дий, следи стъпките му, начина, по който държи меча, присвиването на очите му точно преди да скочи.

Кларент дърпаше Джош напред, сечейки из въздуха. Единственото, което момчето можеше да направи, бе да стиска дръжката с две ръце. Сякаш се опитваше да удържи скачащо куче: прегладняло бясно куче.

И за миг на Джош му хрумна абсурдната мисъл, че Кларент е жив и е гладен.

— Софи! — изрева Никола.

Но тя не го чу. Беше се съсредоточила изцяло върху брат си. Отвори дясната врата и излезе навън. В мига щом краката й докоснаха земята, аурата й заискри, обвивайки я в броня, досущ като онази, която Жана носеше. За разлика от Джош тя нямаше оръжие, но бе обучена във Въздушна и Огнена магия. Момичето съзнателно свали преградите, които Жана д’Арк бе поставила, за да я пазят от спомените на Вещицата от Ендор. В момента имаше нужда да знае всичко, което Вещицата някога е знаела за архонта Кернунос.

Слухове, откъслеци, нашепвани истории.

Някога той бил красив. Великан; висок, горд и надменен. Уважаван учен. Експериментирал първо върху другите, а после, когато това било забранено, върху себе си. Накрая станал отблъскващ, костени израстъци се появили от черепа му, ноктите на краката му се сраснали в дебели копита. Само лицето му останало същото, напомняйки зловещо за някогашната му красота. През изтеклото невъобразимо дълго време огромният му интелект бил унищожен и сега той представляваше нещо малко повече от животно. Прастар, могъщ, все още владеещ способността да превръща хората във вълци, той живееше в едно далечно царство на усойни, гниещи гори…