Майкъл Скот - Вълшебницата

Нерей изчезна в сенките, оставяйки подир себе си миризма на изгоряла риба.

— Пак ще се срещнем, вълшебнице Пернел — изхленчи той. — Няма да се измъкнеш жива оттук!

Надмогвайки вълната от умора, която я заля, Пернел се обърна отново към стълбата и се закатери нагоре.

— Всички така казват — промърмори тя. — Но аз съм още жива.

— Можехте да ми помогнете. — Пернел седеше на едно от каменните стъпала в двора за разходки. Обърна лице към следобедното слънце и остави топлината да навлезе в тялото й и да презареди аурата й.

— Защо? — Кацнала едно стъпало по-ниско от Пернел и вдясно от нея, Богинята-врана бе разтворила черното си наметало и също бе обърнала лице към слънцето. Очите й не се виждаха зад огледалните слънчеви очила. Кожата й бе възстановила предишния си алабастров цвят — по нея оставаше само съвсем блед зеленикав оттенък и леки пъпчици около устните.

Пернел се замисли за момент и кимна. Не можеше да отговори. Нерей не беше техен враг.

— Можехме и да отлетим — подхвърли Богинята-врана, без да помръдва глава.

Пернел започваше да различава гласовете; този на Бав беше малко по-мек от грубия и мъжествен глас на Маша.

— А защо не отлетяхте? — попита Пернел. Когато най-после бе излязла от шахтата, мръсна и почти капнала от изтощение, знаеше, че не е в състояние да се бие срещу Богинята-врана. Изобщо не очакваше да намери създанието още на острова, но то бе приклекнало край изхода на шахтата под ръждясалата водна кула и грижливо пришиваше дълги черни пера обратно към наметалото си. — Защо останахте?

Богинята-врана се размърда.

— Бяхме затворени в Мориган твърде дълго. Тя се забавляваше в продължение на цели човешки животи; сега е наш ред. А решихме, че в близките часове няма да има по-интересно място от Алкатраз.

Пернел се надигна на лакти, за да погледне надолу към създанието.

— Интересно ли? Струва ми се, че определенията ни за тази дума се различават.

Богинята-врана помръдна глава и бутна надолу тъмните си очила с върха на дългия си чернонокътест пръст. Едно червено и едно жълто око премигнаха срещу Вълшебницата.

— Помни, човешка жено, ние сме Бав и Маша. Ние сме Яростта и Кръвопролитието. Нашата сестра е Смъртта. От хилядолетия бойните полета по целия свят ни притеглят, за да пируваме с болката и спомените на мъртвите и умиращите. — Черните устни се разтеглиха в ужасяваща усмивка, показвайки дългите бели зъби. — А в момента този остров е мястото, където трябва да бъдем. — Тя облиза устни. — Мисля, че скоро тук за нас ще има банкет!

Думите се завъртяха в калта и тежкото такси се стрелна напред. Софи изпъшка, когато коланът се впи в нея и я издърпа назад в седалката. Джош простена, когато неговият се вряза болезнено в стомаха.

— Съжалявам! — извика Паламед. — Дръжте се. Идват…

Никола сграбчи гумената лента над вратата и се приведе напред.

— Насочваме се право към тях! — каза той и гласът му се извиси тревожно.

— Знам. — Белите зъби на Паламед проблеснаха в полумрака. — Най-добрата защита е…

— … нападението — довърши Джош.

Плътна редица от вълци с човешки лица се хвърлиха към колата. Втурнали се през още димящия огън, те не видяха килима от змии, преди да е станало твърде късно. Змиите се надигнаха като въпросителни, със зейнали усти и стрелкащи се глави… и предната редица на Дивия лов се разпадна на мръсен прах, който връхлетя срещу прозореца и го покри напълно. Паламед спокойно пръсна вода на стъклото и включи чистачките, но успя само да превърне сивия прах в гъста каша.

Три огромни вълка, по-едри и по-широки от всички останали, се метнаха през рова… право върху таралежите. Настръхналите бодли пронизаха краката и лапите им. Вълците се разсипаха на прах с израз на крайна изненада върху лицата.

Кернунос зави и зарева, щом нагази в килима от змии и таралежи. Змиите го кълвяха, таралежите го бодяха, но без никакъв видим резултат. Джош потрепери и усети, че му се повдига, докато гледаше как змиите се вият нагоре по дебелите като дънери крака на Рогатия бог.

Паламед форсира двигателя на колата, после включи на скорост и прелетя с рев по тесния метален мост над рова, връхлитайки челно срещу други три вълка. Два изчезнаха под гумите в гейзери от прах, докато третият се метна на капака и заудря по стъклото с острите си нокти. Прозорецът се напука и Сарацинския рицар удари спирачките. Колата спря със скърцане и вълкът се плъзна от капака право в едно гнездо на пепелянки.