Майкъл Скот - Вълшебницата

— Това е овеществяване — рече благоговейно Софи. Моментално осъзна, че само преди дни изобщо не би използвала тази дума, дори не би я разбрала.

Джош се плъзна до сестра си, за да погледне навън в мократа нощ.

— Какво е ове… овеще…?

— Той създава нещо от нищото, оформя и твори нещо, като само си го представя. — Тя отвори още малко вратата, без да обръща внимание на пръскащия в лицето й дъжд. Знаеше — защото Вещицата знаеше, — че това е най-мъчната и изтощителна от всички магии и изисква необикновено умение и концентрация.

— Направи го бързо — процеди Алхимика през стиснатите си зъби. — Огънят почти угасна, а не съм сигурен колко още сила ми остава.

Шекспир кимна. Напъха и двете си ръце дълбоко в горящия варел.

— Ври, бълбукай, ври, бълбукай — прошепна той и акцентът му се усили, връщайки се към познатия Елизабетински, с който бе израснал. — Нека да започнем с египетски змийчета…

Димът се загърчи и заувива около варела, който изведнъж кипна и запрелива от стотици змии. Те се посипаха по земята.

— Змии! Защо винаги има змии? — простена Джош и извърна поглед.

— … змии петнисти с раздвоен език… — продължи Шекспир.

Още змии се изсипаха от варела, като се виеха и плъзгаха около краката на безсмъртните. Хрътките на Гавраил мълчаливо отстъпиха, впили червените си очи във влечугите.

— А сега малко ежове бодливи, гущери и слепи глисти… — продължи Шекспир. Гласът му се издигаше и спадаше напевно, сякаш рецитираше стих. Главата му бе отметната назад, а очите му — затворени. — … и жаби, грозни и отровни… — добави той и гласът му стана дрезгав.

От варела се заизсипваха стотици тлъсти таралежи, уродливи жаби, хлъзгави гущери и гърчещи се червеи.

— … и накрая, кукумявки…

Дузина кукумявки изригнаха от пламъците сред рой от искри.

Шекспир изведнъж се отпусна и щеше да падне, ако Сарацинския рицар не го бе подхванал.

— Стига — каза Паламед.

— Стига ли? — Барда отвори очи и се огледа. Тримата бяха затънали до колене в създанията, излезли от горящия варел. Земята около тях бе покрита с дебел слой виещи се змии, подскачащи жаби, припкащи гущери и гърчещи се червеи. — Да, свършено е. — Над тях проблесна мълния, когато той се протегна да стисне ръката на Алхимика и бързо прегърна Сарацинския рицар. — Благодаря ви, братя мои, приятели мои. Кога ще се видим пак?

— Утре вечер — рече Паламед. — Сега върви, върви. — Той вдигна внимателно левия си крак. Една черна усойница падна от глезена му. — Колко дълго ще издържат тези?

— Достатъчно дълго. — Шекспир се усмихна. Отметна кичурите, провиснали над очите му, и вдигна ръка към близнаците в колата. — Разделяме се само за да се срещнем пак. 40 40 Така започва известно стихотворение от английския поет Джон Гей (1685–1732). — Б.пр.

— Това не си го написал ти — каза бързо Паламед.

— Знам, но ми се иска да бях. — После, заобиколен от кучетата, Уилям Шекспир се пъхна под металната барака и изчезна. Гавраил изчака, докато всички други хрътки последват Барда.

— Пазете го — извика Паламед.

— Ще го браня с цената на живота си — отвърна Гавраил с мекия си уелски акцент. — Кажи ми обаче… — Той кимна към гъмжилото от твари в калта. — Тези… създания…? — Остави въпроса си недовършен.

Паламед се усмихна свирепо.

— Малък подарък за Дивия лов.

Гавраил кимна, след това се наведе и се превърна в голямо куче, преди да се промуши под бараката и да изчезне.

А после, с последно шипящо съскане, огънят в рова загасна.

— Време е да тръгваме — каза Фламел, като се промъкваше внимателно сред тварите, създадени от магията на Шекспир. — Не знаех, че той може да прави това.

— Сътвори ги единствено със силата на въображението си — рече Паламед. Задържа вратата на таксито отворена, за да може Алхимика да влезе в купето. — Сложете си коланите — посъветва ги той и черната му броня изчезна. — Ще друса.

Поройният дъжд спря също толкова бързо, колкото бе започнал, а после вълците от Дивия лов се метнаха през сивия дим.

Миг по-късно Кернунос прекрачи рова, а димът се виеше между рогата му. Архонтът отметна глава назад и се изсмя гръмко и победоносно.

— Къде си мислите, че отивате? — попита той, докато вървеше към колата. — Не можете да избягате от Рогатия бог.

Като се държеше здраво с една ръка за стъпалото, Пернел измъкна копието и мушна силно в едно от октоподските пипала, които я държаха. Металът едва докосна слузестата кожа и пипалото се дръпна рязко, оставяйки редица белези от смукала върху плътта на жената. Преди тя да успее да мушне пак, другите две пипала изчезнаха обратно в тъмния тунел.