Майкъл Скот - Вълшебницата

Миризмата на гнила риба се усили. Пернел мярна някакво светкавично движение и едно от пипалата се уви около глезена й и я стисна здраво. Второ, лепкаво и слизесто, обхвана пищяла й.

— Остани за малко — изгъргори Нерей. Още едно пипало се стрелна и се уви около коляното на Пернел и смукалата се впиха в кожата й. Смехът му приличаше на звука от изстискване на мокра гъба. — Настоявам.

Джош седеше замаян, докато огнената стена започна да гасне сред издигащи се облаци от бяла пара. Дъждът превръщаше земята в гъста, лепкава кал, а неспирни гръмотевици раздираха небето. Проблясваха мълнии, които оцветяваха всичко в пепеляво бяло и абаносовочерно.

— Време е да тръгваме — каза решително Паламед. По шлема му се стичаше дъждовна вода. Той се обърна да погледне към Софи и Джош, Никола и Шекспир. Всичките бяха прогизнали, а косата на близнаците бе полепнала по главите им. — Понякога трябва да се биеш, друг път — да бягаш. Един добър войник винаги знае кое кога да предприеме. Можем да останем тук и да се бием с Дий и Кернунос, но никой от нас няма да оцелее. Освен вас, може би — каза той на близнаците. Светлината на огъня обагряше тъмната му коса и броня в кехлибарено. — Макар че не знам, що за живот ще е вашето на служба на Тъмните древни. Нито пък колко дълго ще оцелеете, след като вече не сте им нужни.

Лютив дим се виеше около тях — гъст, лепкав и задушлив — и ги изтласкваше към металната барака.

— Уил, вземи Хрътките на Гавраил…

— Аз няма да бягам — каза моментално Барда.

— Не те карам да бягаш — сопна се Паламед. — Искам да се прегрупирате и да не жертвате напразно нашите сили.

— „Нашите“ сили ли? — попита Никола. — Не ми казвай, че Сарацинския рицар най-после е взел страна?

— Само временно, уверявам те — рече Паламед. Обърна се пак към Барда. — Уил, вземи Хрътките на Гавраил и ги прекарай през тунела под бараката. Гавраиле — извика той. Най-едрият човек-куче се приближи бързо. Сините татуировки по бузите му бяха покрити с кал и капчици кръв, а сиво-кафявата му козина стърчеше във всички посоки. — Пази господаря си. Измъкни го от Лондон и го заведи при Големия хендж. Чакайте ме там.

Шекспир отвори уста да протестира, но я затвори, когато Сарацинския рицар го изгледа втренчено.

Гавраил кимна.

— Ще бъде сторено. Колко дълго да чакаме при Хенджа?

— Ако не се върна до утре по залез-слънце, отведи Уил в някое от близките царства — Авалон или Лионес, може би. Там би трябвало да сте в безопасност.

Пренебрегвайки Алхимика, Гавраил обърна зачервените си очи към близнаците.

— Ами двамата, които са един?

Джош и Софи чакаха мълчаливо, докато Паламед си поемаше дълбоко дъх.

— Ще ги откарам обратно в Лондон. — Той погледна към Алхимика. — Ще ги заведем при царя.

Свирепите зъби на човека-куче проблеснаха в усмивка.

— Може би ще е по-безопасно да ги оставите с Кернунос.

Софи и Джош седяха отзад в черното лондонско такси и гледаха как Алхимика, Шекспир и Паламед са се скупчили около пламтящ варел, в който горяха парчета дърво и ленти димяща черна гума. Дъждът се сипеше със съскане върху огъня, вдигайки пара, и гъстите облаци бял дим от гаснещите пламъци в рова се смесваха с мазния черен пушек, излизащ от варела.

— Мога да видя аурите им — промърмори уморено Джош. Неочакваната поява на неговата собствена аура го бе изтощила. Гадно главоболие туптеше току над очите му, мускулите на ръцете и краката го боляха, а в стомаха си усещаше гадене, сякаш всеки момент щеше да повърне. Ръцете му бяха изтръпнали на местата, където бяха стискали дръжката на Кларент.

Софи се обърна да погледне през запотеното стъкло. Джош бе прав: тримата безсмъртни бяха обвити в съвсем слаби аури — изумруденозелената на Фламел и по-тъмната маслиненозелена на Паламед затваряха между себе си бледата лимоненожълта на Шекспир.

— Какво правят? — попита Джош.

Софи натисна бутона за сваляне на прозореца, но колата не бе запалена и електрическата система не работеше. Тя избърса с длан стъклото и затаи дъх. Аурите на безсмъртните станаха по-ярки и момичето усети гъдела на магическа енергия, която закапа от ръцете им във варела като лепкава течност.

— Изглежда, Никола и Паламед дават от силата си на Шекспир. Устните на Барда се движат, той говори нещо… — Тя открехна вратата, за да чуе, и премигна, когато пръски дъжд влязоха в тъмното купе на колата.

— … въображението е ключът, братя безсмъртни — каза Шекспир. — Искам от вас само да се съсредоточите и ще успея да направя адска смес с огромна сила 39 39 Тук и по-нататък в настоящата глава Шекспир вмъква в речта си фрази от пиесите „Макбет“, „Антоний и Клеопатра“, „Сън в лятна нощ“ и „Както ви харесва“. Доколкото мога, съм ги съобразил с превода на Валери Петров, но самите цитати са твърде откъслечни и невинаги точни, което понякога налага дребни изменения. — Б.пр. .