Майкъл Скот - Вълшебницата

— Мисля, че е било тук, в Англия — рече Дий. — Когато Артур се е сражавал със своя племенник Мордред в равнината Солсбъри. Мордред използвал Кларент, за да убие Артур — добави той.

— Аз убих Артур — рече меко Кернунос. — А също и Мордред. Освен това той беше син на Артур, а не негов племенник. — Главата на Рогатия бог се обърна пак към огъня. — Ти си магьосник; предполагам, че можеш да потушиш тези пламъци?

— Разбира се. — Нова миризма се просмука във вече зловонния въздух: сернистата миризма на развалени яйца. — Не можеш ли да минеш през огъня? — попита той, за да провери докъде стигат силите на Рогатия бог.

— В пламъците има метал — рече кратко Кернунос.

Дий кимна. От опит знаеше, че някои метали — особено желязото — са отровни за Древните. А както бе открил току-що, и за архонтите. Зачуди се дали между двете раси има някаква роднинска връзка; винаги бе предполагал, че макар да си приличат, те са отделни раси като Древните и човеците.

— Мога да угася огъня — каза уверено Дий.

Архонтът се приведе напред и зрелият му мирис на гора изведнъж се усили, докато се взираше през огъня. Дий проследи погледа му и откри, че е насочен към момчето, Джош.

— Ти, Магьоснико, можеш да вземеш близнаците и твоите страници. Аз взимам тримата безсмъртни човеци и Хрътките на Гавраил.

— Съгласен съм — каза моментално Дий.

— И Кларент. Взимам Огнения меч.

— Разбира се, че можеш да го вземеш — отвърна Дий без никакво колебание. Умишлено позволи на аурата си да разцъфне жълта и воняща около него, защото знаеше, че ще скрие мислите му. Нямаше намерение да дава меча на Кернунос. Магьосника от векове търсеше меча-близнак на Екскалибур и не смяташе да гледа как той изчезва в някакво далечно царство заедно с Рогатия бог. Планът му изведнъж се избистри. — За мен ще е чест лично да ти поднеса меча.

— Ще ти позволя това — рече архонтът с нотка на надменност в гласа.

Дий се поклони, за да не види съществото триумфа в очите му. Той щеше да застане пред архонта с Екскалибур в дясната си ръка и Кларент в лявата. Щеше да се поклони на Рогатия бог, да пристъпи напред… а после да забие и двата меча в него. От вълнение сярната аура на Магьосника се разгаряше все по-ярко и по-ярко. Какво ли щеше да почувства, какво ли щеше да научи, какво ли щеше да узнае, след като убие архонта?

Кашляйки, с насълзени очи, Софи, Джош и тримата безсмъртни побързаха да се отдръпнат от изгарящата жега, като се хлъзгаха и падаха на калната земя. Зад огнената преграда се намираха в безопасност, но бяха също така и в капан.

Джош помогна на сестра си да се изправи. Бретонът й бе опърлен до ронливи кичури, скулите й бяха почервенели, а от веждите й бяха останали само петна.

Софи протегна ръка и прокара с пръст линия над очите на Джош.

— Веждите ти ги няма.

— Твоите също. — Той се ухили. Докосна скулите си. Усещаше лицето си стегнато, а устните — сухи и напукани, и изведнъж осъзна какъв късмет е извадил. Ако бе стоял няколко сантиметра по-близо до рова, сега щеше да е тежко обгорен. Софи протегна ръка и притисна кутре към бузата му. Той усети мирис на ванилия и приятна хладина плъзна по опърлената му кожа. Джош хвана ръката на сестра си и я дръпна от лицето си; върхът на кутрето й бе покрит със сребро. — Не бива да използваш силите си — каза той загрижено.

— Това е обикновено изцеряване — Жана го наричаше „ръкополагане“. Използва съвсем малка част от аурата, или даже никаква. Вече никога няма да имаме порязвания или синини. — Тя се усмихна.

— Имам чувството, че ще трябва да се тревожим за по-сериозни неща от порязвания — каза Джош. Обърна се да погледне през огнената завеса. Рогатия бог стоеше търпеливо от другата страна на пламъците. Бе скръстил ръце върху огромните си гърди, а в краката му лежаха димящите останки на тоягата. Макар че стотици вълци от Дивия лов се бяха превърнали в прах, оставаха поне още два пъти по толкова. Повечето се бяха събрали в полукръг зад Кернунос, седяха или лежаха, а поразяващо човешките им лица се взираха неотклонно в господаря им. Джош се извъртя в пълен кръг. Останалите вълци се бяха разположили из двора. Групичката беше напълно обкръжена. — Какво правят? — зачуди се той.

— Чакат — отвърна Паламед зад него.

Джош се обърна.

— Чакат ли?

— Знаят, че огънят няма да гори дълго.

— Колко ще гори?

— Час. Може би два. — Той обърна лице към небето, преценявайки времето. — Може би до полунощ, но това не е достатъчно. — Рицарят сви рамене. Черната му броня бе оцапана с кал и прах и миришеше на петрол. Скърцаше при всяко движение. — Ние построихме тази крепост по-скоро за уединение, отколкото за защита, макар че тя ни пазеше от някои по-неприятни създания, обитаващи тези земи. Но никога не е била предназначена да спре някого като Кернунос. — Той изведнъж хвърли кос поглед към Софи, сякаш му бе хрумнало нещо. Огънят се отразяваше в очите му и ги караше да блестят. — Ти си овладяла Огнената магия. Би могла да поддържаш пламъците.