Майкъл Скот - Вълшебницата

— В мига, когато ти помисли, че сестра ни е мъртва — продължи Богинята-врана, — ние усетихме скръбта ти, съжалението ти за нейната смърт. Освободи ни, Вълшебнице, и докато това тяло е в наша власт, няма да посегнем на теб или на близките ти. Такава е нашата клетва.

За разлика от съпруга си Никола, който бе човек на науката, Пернел разчиташе на интуицията си. Винаги бе следвала своя инстинкт и той рядко я подвеждаше. А ако сега грешеше и Богинята-врана я нападнеше, тя се надяваше, че съчетанието от нейната сила и смъртоносното копие ще има ефект срещу съществото.

— Тогава дайте ми думата си — настоя Пернел.

— Имаш я — прошепнаха двата гласа. — Няма да ти причиним зло. Имаме към теб дълг на честта.

— Затворете очи — нареди Вълшебницата. Пристъпи напред и насочи копието към паяжината. Сиво-бял дим се понесе нагоре и лепкавите нишки засъскаха и зацвърчаха, когато тя притисна върха към тях. Опита се да ги среже, така че да спусне леко на земята овързаната Богиня-врана, но после си спомни, че това е създание, което почти не изпитва болка. Копието се раздвижи и Потомката се строполи на земята, без да издаде и звук. Макар и свободна от паяжината, тя все още бе здраво омотана в нишки.

Червеното и жълтото око се отвориха.

— Внимателно, Вълшебнице — промърмори Богинята-врана, докато Пернел се приближаваше, хванала копието с две ръце. Очите се впиха в димящия връх. — Едно порязване може да бъде смъртоносно.

— Ще го запомня — обеща Вълшебницата, докато внимателно и деликатно срязваше почти невидимия пашкул, после го разтвори и освободи Богинята-врана.

Създанието се надигна на крака и избърса нишките лепкава паяжина от кожената си ризница. После се протегна и дрехите й запукаха, когато разпери широко ръце и изви гърба си. Двата гласа зазвучаха заедно:

— Ах колко е хубаво да си отново жив.

— Има ли някаква опасност Мориган да се появи пак? — попита Пернел, като се изпъна, стиснала здраво копието. Можеше с едно движение да го стовари върху Богинята-врана.

Очите преминаха от червено в жълто, а после обратно в червено.

— Ще държим малката си сестричка под контрол. — После главата се завъртя рязко, за да погледне към нещо над рамото на Пернел.

Докато се обръщаше, жената откри, че се чуди дали не се е хванала на най-стария номер на света.

Хуан Мануел де Аяла се рееше на входа на килията. Очите и устата на призрака представляваха празни дупки и дълги, къдрещи се струйки от изграждащата го субстанция се точеха в тунела зад него като веещо се знаме.

— Какво има? — попита Пернел, моментално разбрала, че нещо не е наред. Тя размаха копието и призракът се уплътни за кратко, когато извърна глава от Богинята-врана и се съсредоточи върху сияещия метален връх. — Някакъв проблем ли?

— Нерей дойде. — Гласът на Де Аяла бе изтънял от ужас. — Морския старец е тук.

— Къде? — попита Пернел.

— Тук! — извика призракът и се обърна, вдигайки лявата си ръка, за да посочи към сумрака. — Току-що излезе от морето в другия край на тунела. Идва за теб!

И тогава откъм прохода лъхна вонята на отдавна умряла, гниеща риба и противният мирис на китова мас.

Яркочервени пламъци се издигаха с рев, пращяха, пукаха и мятаха искри. Мръсен черен мазен дим се кълбеше и виеше в нощния въздух над автомобилното гробище. Джон Дий отметна глава назад и вдиша дълбоко; единственото, което надушваше, бе вонята на горяща гума и петрол, не можеше да долови никаква магия.

— Аз влизам вътре — каза той, като погледна към Бастет.

— Не бих те посъветвала — предупреди го коткоглавата богиня.

— Защо не?

Тъмната древна показа зъбите си в нещо, което би могло да мине за ужасяваща усмивка, и придърпа дългото черно палто по-плътно около тесните си рамене.

— Срамота ще е, ако някой от Дивия лов погрешно те вземе за враг или пък архонтът реши да те направи един от глутницата си. Тази нощ той загуби доста вълци; ще трябва да ги замени.

— Аз не съм съвсем беззащитен, госпожо — рече Дий. Измъкна изпод палтото си каменния меч Екскалибур и закрачи по пустата улица към автомобилното гробище. Спря пред дебелите порти. Тежкият метал бе осеян с дупки от зъбите на тоягата на архонта, а там, където се бе разцепил, бе разтворен и извит като алуминиево фолио. Дий поднесе меча към мястото, където архонтът бе докоснал метала, но не се случи нищо. Ако Кернунос бе използвал някаква магия, Екскалибур щеше да реагира, но острието си оставаше студено и тъмно. Дий кимна; създанието бе разкъсало портите само с груба сила. Той започваше да се чуди колко точно аурална или магическа мощ притежава Кернунос. Легендите разказваха за архонтите — и дори за най-ранните Древни, Великите древни, които дошли след тях — като за великани или ужасни чудовища, а понякога и двете. Но те никога не бяха описвани като магьосници или чародеи. Тези способности бяха развити за първи път от Великите древни.