Майкъл Скот - Вълшебницата

Очите на създанието се затвориха бавно, после се отвориха. Сега пък бяха яркожълти.

— А аз съм Маша. — Келтският акцент беше още по-силен, а гласът бе по-дълбок, по-дрезгав.

Очите на създанието се затвориха още веднъж, а когато се отвориха пак, едното бе наситено светлочервено, а другото — яркожълто. Два гласа се разнесоха от устата едновременно, леко извън синхрон.

— Ние сме сестрите на Мориган. — Червеното и жълтото око се завъртяха надолу към Вълшебницата. — Хайде да поговорим.

— Мислех, че и двете сте мъртви — каза Пернел Фламел.

Знаеше, че трябва да е уплашена, но чувстваше единствено облекчение. И любопитство.

Танцуващият над главата й пламък огряваше с топла жълта светлина тъмната фигура на Богинята-врана, залепнала към огромната паяжина. От покритото с мехури зеленокожо лице едно червено и едно жълто око се взираха надолу към Вълшебницата, а когато черните устни се раздвижиха, двата гласа заговориха като един.

— Спящи, може би. Но не и мъртви.

Пернел кимна; идеята не беше необичайна. Тя бе израснала в свят на призраци; виждаше мъртвите всеки ден и често разговаряше с тях, но разбра, че гласовете, идещи от устата на Мориган, не принадлежат на духове. Това беше нещо различно. Тя се опита да си спомни каквото знаеше за създанието. Богинята-врана бе Потомка от Следващото поколение, родена след потъването на Дану Талис. Беше се заселила в земите, които един ден щяха да бъдат наречени Ирландия и Британия, и много скоро келтите бяха започнали да я почитат като богиня на войната, смъртта и кръвопролитията. Подобно на много Древни и Потомци, тя бе триединна богиня: имаше три проявления. Някои Древни се променяха видимо с течение на времето — Хеката бе прокълната да се изменя физически от малко момиче до старица в течение на деня. Други се променяха с фазите на луната или сезоните, докато трети бяха просто различни проявления на една и съща личност. Но доколкото Пернел помнеше, Маша, Бав и Мориган бяха три различни създания с различни личности… всичките свирепи и смъртоносни.

— Когато двамата с Никола бяхме в Ирландия през деветнадесети век, една мъдра жена ни каза, че Мориган някак си ви е убила.

— Не съвсем. — За миг и двете очи станаха червени и създанието заговори само с един глас. — Ние никога не сме били три; винаги сме били една.

Пернел запази лицето си безизразно, стараейки се да остане спокойна.

— Едно тяло с три личности? — попита тя. После кимна. — Значи затова никога не са виждали трите сестри заедно.

— Всяка от нас поемаше контрол върху тялото в различно време от месеца, в зависимост от фазата на луната.

Очите станаха жълти, гласът се промени и костите под плътта се разместиха, правейки лицето малко по-различно.

— А имаше определени периоди от годината, когато една или друга от нас властваше изцяло. Моето време винаги е било средата на зимата.

Лявото око почервеня, а дясното остана яркожълто и богинята отново заговори на два гласа.

— Но това тяло обикновено се управляваше от нашата по-малка сестра, Мориган. — Създанието се закашля толкова силно, че паяжината се разтресе и на устните му изби гъста черна течност. Червеното и жълтото око се отместиха към фигурата от копия зад гърба на Пернел. — Вълшебнице, разруши Оковаващите символи… те ни тровят, убиват ни.

Пернел погледна през рамо. Пред входа на пещерата дванадесетте дървени копия, наредени по коридора, образуваха преплитаща се поредица от триъгълници и квадрати. С крайчеца на окото си тя можеше да види ефирната диря от черна светлина, жужаща между металните върхове на копията, на които бе изписала с мокра кал древните Думи на силата.

— Вълшебнице… моля те. Разруши магията — прошепна Богинята-врана. — Нашата сестра Мориган те познава… и те уважава. Знае, че си силна и могъща… но никога жестока.

Пернел излезе в коридора и измъкна едно от копията от калта, разрушавайки фигурата. Едва доловимото бучене изчезна на мига и горчивият метален вкус на въздуха бе заменен от обичайните миризми на подземен тунел: сол и зловонна кал, гниеща риба и водорасли. Стиснала здраво копието с две ръце, Вълшебницата се върна в килията.

— Гледайте това да не е номер — предупреди тя. Поднесе върха по-близо до Богинята-врана и той засия. После пламна и от него се разля студена черно-бяла светлина. Пернел докосна с върха на сияещото копие купчинката пера под паяжината и те зацвърчаха, запушиха, а после се сгърчиха и овъглиха. От вонята на горящи пера очите й се насълзиха и тя бе принудена да излезе от килията.