Майкъл Скот - Вълшебницата

— Познавам ви — каза твърдо Кернунос. — Но тази загадка ще я разрешим по-късно — добави той, когато Никола, последван от Паламед и Шекспир, се приближиха забързано да застанат до близнаците. Рогатия бог ги изгледа всички поред, като започна и свърши с Алхимика. После се изправи, вдигна динозавърската си тояга и я насочи към Фламел. — Вечеря — каза той. След това тоягата се премести към Паламед. — Обяд. — Тоягата се плъзна обратно през гърдите на Алхимика, за да посочи Шекспир. — Закусчица.

— Имам чувството, че би трябвало да се обидя — промърмори Барда.

Рогатия бог го изгледа.

— А твоите Хрътки на Гавраил ще се присъединят към Дивия лов; двата древни клана отново ще се обединят. — Той надигна тоягата. В полумрака зад него настъпи раздвижване и скупчените вълци изведнъж се хвърлиха напред с раззинати челюсти.

Софи затвори очи, съсредоточи се, притисна палеца си към кръглата татуировка и създаде малка огнена топка в дланта си. Впи пръсти в рамото на Джош и го издърпа от края на рова, докато пускаше пламтящото златно кълбо в гъстата черна течност.

То цопна в петрола и заплува за миг, а после изчезна сред съскане и бяла пара.

— О — прошепна Софи. Имаше чувството, че всичкият въздух е изсмукан от дробовете ѝ, оставяйки я без дъх. Макар че едва вчера бе усвоила Огнената магия, тя вече бе станала част от нея. Беше я използвала в битка срещу дисите и гаргойлите, но сега осъзна, че знае твърде малко за свойствата й. Имаше още толкова много неща, които трябваше да научи.

Мълчаливият Див лов се втурна към рова. Джош падна рязко на едно коляно и потопи Кларент в гъстата течност. Мечът моментално избухна, лумна с глух тътен, който изпрати към небето лепкави черни пламъци. Силата на експлозията отхвърли Джош и Софи назад в калта — а от другата страна на рова вълците от Дивия лов се заблъскаха един в друг, докато се мъчеха да се дръпнат от огъня. Някои продължиха да се плъзгат напред по мократа земя, а други бяха избутани в пламъците от натиска на телата зад тях. Те моментално изчезнаха, превръщайки се в ронлива черна пепел.

— Ще си платите за това! — Кернунос посочи с тоягата си към Джош. — А що се отнася до теб, момче… ще си получа меча!

— Нека опитам пак. — Софи протегна пръсти и прати дебела струя жълт огън по огромната тояга на Рогатия бог. Тоягата пламна и се разнесе отвратителната воня на горяща кост. — Майка ти не ти ли е казвала, че е неприлично да сочиш?

Пернел Фламел слезе от последното стъпало на ръждясалата стълба и вдигна глава към мъничкото кръгче синьо небе високо над себе си. После се намръщи. Към нея се спускаше нещо, което приличаше на облак — носеше се право надолу по дългата шахта, водеща от повърхността на Алкатраз към стария контрабандистки тунел в недрата на острова. Облакът стана на кълба, а после се уплътни в Хуан Мануел де Аяла.

— Мадам Пернел, какво правите тук долу? — попита морякът на изискан испански.

— Не съм съвсем сигурна — призна Пернел. — Мислех си дали да не посетя Богинята-врана. — Предния ден — нима бе толкова скоро — Пернел и Ареоп-Енап бяха сразили Мориган, Богинята-врана, и нейната армия от птици. Древният искаше да даде Мориган за храна на някои от своите птицеядни паяци, но Пернел отказа и вместо това го помоли да отнесе овързаното създание в тъмната килия дълбоко в недрата на острова.

Когато Пернел бе освободила Ареоп-Енап от затвора, трябваше да развали сложна фигура от копия, забити в калния под пред вратата. На върха на всяко копие бе изрисувана стара Дума на силата и това създаваше преграда, която нито един представител на Древната раса не можеше да разруши. Щом Ареоп-Енап внесе здраво овързаната Мориган в килията, Пернел използва необикновената си памет, за да възстанови защитната фигура около входа на пещерата. После с помощта на кал и мидени черупки нарисува отново сложните шарки върху плоските върхове на копията, затваряйки Мориган зад Думи на силата и символи, по-стари от самите Древни. Само човек можеше да я освободи; Древните и Потомците не биха могли дори да се доближат до невидимата и смъртоносна магия, създадена от прастаро чародейство.

— Мадам — каза припряно Де Аяла. — Трябва да ви измъкнем от острова.

— Знам — отвърна Пернел и устните й се сгърчиха от отвращение, когато кракът й затъна до глезена във воняща блудкава кал. — Работя по въпроса. Видя ли някакви нереиди?

— Дузина от тях се препичаха на крайморските скали и зърнах още две около пристана. Не видях и следа от баща им Нерей, но знам, че трябва да е наблизо. — Тънки струйки се отделиха от призрака, когато той обхвана тялото си с ръце. — Те не могат да излязат на брега… но той може. И ще го направи.