Майкъл Скот - Вълшебницата

Кернунос се дръпна назад и позволи на Дивия лов да се втурне през назъбения отвор. После се обърна да погледне към Дий и Бастет, и красивото му лице грейна в лъчезарна усмивка.

— Време е за вечеря — каза той.

Джош се втурна напред и зае позиция, от която можеше да наблюдава портата. Видя как дебелият метал се изду навътре и се разцепи, и зърна за миг едно огромно рогато създание, което бе разкъсало укрепленията с голи ръце. Кларент отново подскочи в ръката му, опитвайки се да го издърпа напред, по-близо до действието; Джош трябваше да положи усилия, за да остане намясто.

А после се появи Дивия лов.

Бяха по-малки, отколкото си ги представяше, но въпреки това по-големи и по-широки от всички вълци, които бе виждал преди. А зад козината и мръсотията лицата им бяха несъмнено човешки. Свирепите създания нахлуха през пролуката, катерейки се едно върху друго, втурнаха се напред със святкащи зъби и нокти, но тесните метални стени ги държаха скупчени нагъсто. Не се чуваше лаене или вой; единствените звуци бяха потракването на ноктите и щракането на зъбите им.

— Стрели — прошепна Джош.

— Пускай! — извика Паламед от бойниците отляво, сякаш го бе чул.

Втори залп от стрели се посипа върху Дивия лов. За миг създанията си възвръщаха облика, който бяха имали като хора: спартански воини, боядисани в синьо келти, едри викинги и високи масайски 36 36 От името на африканското племе масаи. — Б.пр. ловци. Козината, плътта и костите им се разсипваха във вековен прах. Идещите отзад запремигваха, за да го махнат от жълтите си очи, и закихаха, когато той покри муцуните им.

— Огън! — извика Шекспир отдясно.

Трети залп от стрели покоси вълците. Самураи в пълна броня, свирепи гурки 37 37 Народност в Непал. — Б.пр. в горска маскировка и примитивни хуманоиди за миг се превръщаха от вълци в хора и после в прах. Рицари-кръстоносци, облечени в метал, и немски офицери от Втората световна война в сиви униформи, френски легионери в синьо и свирепи вандали в животински кожи за кратко приемаха човешките си форми, преди да изчезнат. Джош забеляза, че всички те се усмихваха, сякаш изпитваха облекчение, че най-после са свободни.

— Три залпа: Хрътките на Гавраил са свършили стрелите — промърмори той.

— Трябва да тръгваме вече — тросна се Фламел, като заобиколи Джош и застана пред него.

— Не — отвърна тихо момчето. — Няма да си вървим.

— Ти се съгласи, че е по-добре да се махнем — започна Фламел. — Ще се бием с тях, но не днес.

— Промених си мнението — каза кратко Джош. От една страна — разсъждавайки хладно, практично, логично, — знаеше, че най-умното е да избягат, да се скрият и да се прегрупират. Огледа се за Шекспир и го видя на бойниците, заобиколен от Хрътките на Гавраил. Барда беше готов да се жертва, за да спечели за другите време да избягат. Това нямаше нищо общо с логиката; беше емоционално решение. А понякога емоциите печелеха повече битки от логиката. Кларент трепереше в ръката му и за първи път Джош зърна беглите образи на върволица от воини, които бяха държали древния меч, бяха влизали в невъзможни битки, бяха се сражавали с демони и чудовища, дори с цели армии. Някои — много от тях — бяха загинали. Но никой не бе побягнал. Каменното острие шепнеше в ума му и се съгласяваше с него. Воините не бягаха.

— Джош… — В гласа на Алхимика започна да се прокрадва гняв.

— Оставаме! — сопна се момчето. Обърна се да изгледа Фламел и нещо в лицето и очите му накара Алхимика да отстъпи.

— Поставяш себе си и сестра си в ужасна опасност — рече ледено Фламел.

— Мисля, че сме в ужасна опасност от мига, в който те срещнахме — каза Джош. Несъзнателно вдигна димящото острие и го прокара във въздуха между тях, оставяйки диря от две лъкатушни линии. — През последните няколко дни бягаме с теб от опасност към опасност. — Устните му се дръпнаха и оголиха зъбите в страховита усмивка. — Мисля, че би трябвало да бягаме от теб.

Алхимика скръсти ръце, но не преди Джош да усети отново горчивия ментов мирис.

— Ще се престоря, че не си казал това.

— Но го казах. И говорех сериозно.

— Преуморен си — рече тихо Никола. — Съвсем наскоро беше пробуден и не си имал време да се справиш с това. Може би част от знанията на Марс са се просмукали в теб и са те объркали, а освен това — добави Алхимика, като кимна към Кларент — ти носиш Меча на страхливеца. Знам какво може да направи той, какви мечти носи, какви обещания дава. Може дори да накара едно момче да се мисли за мъж. — Той млъкна, пое си бързо дъх и промени тона си, прогонвайки горчивината от гласа си. — Джош, ти не разсъждаваш трезво.