Майкъл Скот - Вълшебницата

— Какъв е? — попита бързо Джош, почувствал внезапна нервност.

Барда обърна бледосините си очи към Фламел.

— Не си ли им казал? — Погледна към близнаците, а после свали наличника, скривайки напълно лицето си. Когато заговори пак, гласът му отекна глухо. — Благородният ум на царя е мръднал. Той е луд. Съвсем, съвсем луд.

Джош се завъртя към Алхимика.

— Ти изобщо не ни каза…

Тогава един звук изпълни нощта. Това бе ревът на елен: древен и първичен, той отекна в металните стени, накара земята да затрепери и водата в локвите затрептя.

В отговор аурата на Софи изникна неканена около тялото й и автоматично се оформи в предпазна броня. Тази на Джош се появи като слабо златно сияние около главата и ръцете му.

Влажният и мазен мирис на ръждясалите коли и мократа козина на Хрътките на Гавраил внезапно бе погълнат от отвратителна воня. Близнаците моментално я познаха — тя им напомни за една ваканция, когато бяха с родителите си на разкопки в Перу: това бе спарената миризма на джунгла, натежала от лепкавия дъх на гнилоч и влага, на разлагащи се дървета и смъртоносни отровни цветя.

А после Кернунос и Дивия лов нападнаха.

Джош изведнъж осъзна, че държи в ръце Кларент, макар да не помнеше да го е вадил от тубуса. Увитата с кожа дръжка бе топла и суха в потните му длани и той усещаше нещо като гъдел, сякаш го лазеше насекомо. Древното оръжие пропукваше, струйки сиво-бял дим се виеха от острието, а ситните кристалчета в камъка блещукаха с червено-черна светлина.

Приливът на усещания и идеи почти го погълна. Тези мисли не бяха негови, а тъй като по-рано бе използвал меча и бе изпитал чувствата му, не смяташе и че са на оръжието. Усещанията бяха нови и странни. Той се чувстваше… различен: уверен, силен, могъщ. И гневен. Повече от всичко друго изпитваше ужасен гняв. Той се разгоря в стомаха му и го накара да се превие от болка. Можеше да усети как топлината тече от стомаха към гърдите му и оттам се разлива по ръцете му. Дланите му станаха почти неприятно горещи, а после димът, струящ от Кларент, промени цвета си и стана грозно червено-черен. Мечът потръпваше в ръцете му.

Болката изчезна и докато Джош се изправяше, откри, че вече не се бои. Всички страхове от последните пет дни бяха изчезнали.

Той се озърна, обхващайки с поглед укрепленията и групата защитници. Нямаше представа колко голяма е армията, срещу която са изправени, и макар че металната крепост бе изградена добре, Джош инстинктивно разбра, че няма да издържи до сутринта. Тя бе проектирана да устоява на човешки нападатели. Той машинално вдигна глава, опитвайки се да прецени времето по разположението на звездите, но те бяха скрити зад слой облаци с кехлибарен оттенък… а после се сети, че носи часовник. Осем и двадесет и пет. Имаше поне девет часа до разсъмване, когато Дивия лов щеше да се оттегли в здрачното си Сенкоцарство.

Той потупа с каменния меч по дланта на лявата си ръка и се огледа, присвил очи. Как би атакувал такова място? Скатах щеше да знае; Девата-воин би могла да му каже срещу какво са изправени и откъде ще дойде първата атака. Предполагаше, че нападателите не са докарали обсадни машини, така че един щурм на стените би им коствал много време и жертви. Рогатия бог трябваше да направи пробив…

А после Джош внезапно осъзна, че не се нуждае от Девата-воин, за да му дава напътствия. Той вече знаеше. Софи бе права: когато Марс го бе пробудил, му бе дал своите военни познания.

Момчето се обърна да изгледа Паламед и Шекспир. Хрътките на Гавраил се бяха покатерили по металните стени, присъединявайки се към другите, които вече бяха там. Имаше общо около стотина воини и Джош знаеше, че те не са достатъчни. Всички бяха въоръжени с лъкове и стрели, арбалети и копия. „Защо нямат съвременни оръжия?“ — зачуди се той. Стрелците имаха по една стиска стрели в колчаните, а копиехвърлячите — по две или три копия всеки. След като хвърлеха копията и изстреляха стрелите си, щяха да станат безполезни. Щяха само да стоят и да чакат нападателите.

Джош откри, че се обръща към портата, и ръката му едва ли не по своя собствена воля се вдигна и насочи натам върха на меча. Знаеше, че това е най-слабото място на всяка крепост. Устните му се извиха в зловеща усмивка.

— Той ще съсредоточи атаката си тук — каза Джош, вперил очи в портата, без да се обръща конкретно към никого, и сякаш в знак на съгласие от острието се издигна струйка сиво-черен дим. Там Рогатия бог щеше да се опита да направи пробива.