Майкъл Скот - Вълшебницата

Магьосника се поклони ниско, без да смее да погледне в кехлибарените очи, като отчаяно се опитваше да овладее страха си. Странен мускусен аромат обгръщаше архонта, мирис на дива гора и гниеща растителност. Дий бе поразен от тази миризма и осъзна, че тя вероятно е свързана с чувствата, които изпитваше. Бе виждал и по-отвратителни създания, и със сигурност по-стряскащи — тогава какво в Рогатия бог го ужасяваше толкова? Той насочи вниманието си към страховитата на вид тояга, на която се подпираше съществото. Приличаше на челюст от саркозух, гигантския крокодил от периода креда, и Дий откри, че се чуди колко точно стар е архонтът.

— Радваме се, че сте тук — изсъска високо Бастет. На Дий му се стори, че долавя трепет на страх в гласа й.

— Не мисля така — рече Кернунос, като се изправи.

— Ние… — започна Бастет, но изведнъж огромната тояга замахна и спря на сантиметри от котешкия й череп.

— Създание, не ме заговаряй повече. Не съм тук по свое желание. Ти. — Кернунос завъртя кехлибарените си очи към Дий. — Твоите Древни господари се позоваха на древен дълг между нас, който датира още от зората на времето. Ако ти съдействам, дългът ми към тях ще бъде изчистен. Това е единствената причина да съм тук. От какво имаш нужда?

Дий си пое дълбоко дъх. Поклони се отново, а после прехапа силно бузата си отвътре, за да не се усмихне. Един архонт се поставяше на негово разположение. Когато заговори, със задоволство установи, че гласът му е равен и овладян.

— Каква част са ти казали? — започна той.

— Аз съм Кернунос. Мога да чета мислите и спомените ти, Магьоснико. Знам онова, което знаеш и ти. Знам какъв си бил, знам какъв си сега. Алхимикът Фламел и децата се намират заедно със Сарацннскня рицар и Барда зад стените на импровизираната им метална крепост. Искаш аз и Дивия лов да ти проправим път. — Макар че лицето на архонта си оставаше гладка маска, на Дий му се стори, че долавя нещо като саркастична нотка в гласа на Рогатия бог.

Магьосника се поклони отново, като се опитваше да държи под контрол мислите си.

— Точно така.

Архонтът извъртя огромната си глава да погледне към металните стени на автомобилното гробище.

— Бяха ми обещани някои неща — призна той. — Роби. Прясно месо.

— Разбира се — рече бързо Дий. — Можеш да вземеш Фламел и който друг искаш. На мен ми трябват само децата и двете страници от Сборника, които все още са у Фламел. — Той пак се поклони. С могъществото на Рогатия бог и водения от него Див лов нямаше начин да се провали.

— Наредено ми е да ти кажа следното — рече меко Кернунос и помръдна глава, за да се втренчи в Магьосника с кехлибарените очи, греещи върху тъмното му лице. — Ако се провалиш, твоите Древни господари те дават на мен. Подарък, малка компенсация за това, че ме пробудиха от съня ми. — Огромната рогата глава се килна на една страна и хоризонталните зеници се разшириха, от което очите му станаха черни и бездънни. — Не съм имал питомец от хилядолетия. Те обикновено не издържат дълго, преди да се преобразят.

— Преобразят ли? — Дий преглътна тежко.

Вълна от воняща козина, нокти, зъби и очи, пожълтели от светлината на лампите, се понесе надолу по улицата — извираше от къщите, скачаше през прозорците, събаряше оградите, бълваше от каналите. Гнусните зловонни създания се събраха в голям тих полукръг зад архонта. Те имаха тела на огромни сиви вълци… но всичките бяха с човешки лица.

— Да се преобразят — повтори Кернунос. Без да помръдва тялото си, той завъртя глава под невъзможен ъгъл, за да погледне към притихналата армия зад себе си. После се обърна отново към Дий. — Ти си силен. Ще изкараш поне година, преди да станеш част от Дивия лов.

Паламед се завъртя към Алхимика.

— Виж какво направи! — От гняв акцентът му се бе усилил и думите му бяха почти неразбираеми.

Фламел го пренебрегна. Обърна се към Шекспир.

— Има ли път за бягство? — попита той спокойно.

Барда кимна.

— Разбира се. Има тунел точно под бараката. Излиза на около километър и половина оттук, в един изоставен театър. — Той се усмихна криво. — Аз лично избрах мястото.

Фламел се обърна към Софи и Джош.

— Взимайте си нещата и да тръгваме. Докато Рогатия бог пристигне, можем да сме много далеч оттук. — Преди някой от близнаците да успее да възрази, Алхимика ги хвана за ръцете и ги забута към бараката. Джош ядно отблъсна ръката на безсмъртния, а Софи се изтръгна от хватката му. Алхимика тъкмо щеше да възрази, когато осъзна, че нито Паламед, нито Шекспир бяха помръднали. Той се обърна да погледне към по-дребния мъж. — Бързо; знаеш на какво е способен Рогатия бог, а след като Дивия лов веднъж е опитал кръв, дори Кернунос ще има твърде малка власт над тях.