Майкъл Скот - Вълшебницата

— И защо ми се обаждаш? — попита той. Постави в куфара трети чифт ръчно изработени обувки, после реши, че два чифта са достатъчни, и го извади.

— Ще бъда откровен — каза неохотно Били. — Не мислех, че ще имам нужда от теб. Бях сигурен, че ще успея сам да се справя с жената.

— Това е грешка, за която мнозина са платили с живота си — промърмори Макиавели на италиански; после мина отново на английски. — И какво те накара да размислиш?

— Преди няколко минути на Алкатраз се случи нещо. Нещо странно… нещо могъщо.

— Откъде знаеш? Ти не си на острова.

Италианецът ясно долови страхопочитанието в гласа на американския безсмъртен.

— Усетих го… от пет километра!

Макиавели се изправи.

— Кога? Кога точно? — попита той, като погледна часовника си. Прекоси стаята, отвори лаптопа и прекара показалеца си по четеца на пръстови отпечатъци, за да го включи. Беше получил дузина зашифровани съобщения от шпионите си в Лондон, които докладваха, че се е случило нещо необикновено. Имейлите бяха пристигнали в 8:45 вечерта, преди малко повече от четвърт час.

— Преди петнадесет минути — каза Били.

— Кажи ми точно какво стана — рече Макиавели. Натисна един бутон отстрани на телефона си, с който се включваше запис на разговора.

Били Хлапето излезе от колата и вдигна един очукан зелен военен бинокъл към тъмносините си очи. Беше паркирал колата близо до моста „Голдън Гейт“; вдясно пред него далечният остров бе огрян от слънцето под безоблачното небе и изглеждаше спокоен и мирен, но той знаеше, че този вид е измамен. Намръщи се, опитвайки да си припомни точно какво бе станало.

— Беше… беше все едно пламна някаква аура — обясни той. — Само че мощна, много по-мощна от всяка, която съм виждал през живота си.

Гласът на Макиавели се чуваше изненадващо ясно по презокеанската линия.

— Мощна аура…

— Много мощна.

— Имаше ли миризма?

Били се поколеба и пое инстинктивно въздух, но подуши само неизменния морски мирис на сол, примесен с горчивия дъх на замърсяване. Поклати глава, после осъзна, че Макиавели не може да го види, и каза:

— И да е имало, не си спомням. Не, сигурен съм, че нямаше.

— Какво точно усети?

— Беше студено, ужасно студено. И разпали моята собствена аура. За няколко минути нямах никакъв контрол. — Гласът на Били потрепери леко. — Помислих, че ще изгоря.

— Нещо друго? — попита Макиавели, като запази гласа си спокоен, защото искаше американецът да се съсредоточи. Всеки безсмъртен знаеше, че неконтролираната аура може да погълне изцяло човешкото тяло, което обгръща; процесът бе известен като „спонтанно човешко възпламеняване“. — Кажи ми.

— Имах късмет, че колата ми беше паркирана, когато това се случи; ако шофирах, щях да я блъсна. Бях напълно ослепял и оглушал. Не можех да чуя дори биенето на собственото си сърце. А когато слухът ми се върна, сякаш всяко куче в града виеше. Птиците също крещяха.

— Може би сфинксът е убил Вълшебницата — промърмори италианецът и Били се намръщи, когато чувствителните му уши доловиха нещо като нотка на съжаление в гласа на мъжа. — Доколкото разбрах, било му е дадено разрешение да го стори.

— И аз така си помислих — рече Били. — Имам ясновидска купа. Изработка на анасази, много рядка и мощна.

— Казвали са ми, че те са най-добрите — съгласи се Макиа-вели.

— Когато овладях отново аурата си, веднага се опитах да видя острова. Зърнах нещичко, само бегъл образ на Вълшебницата, застанала пред някаква стена в двора за разходки. Наслаждаваше се на слънцето и беше изключително спокойна. А после — макар да знам, че това е невъзможно, — тя отвори очи, вдигна глава нагоре… и заклевам се, че ме видя.

— Нищо чудно и да е възможно — промърмори Макиавели. — Никой не знае докъде стигат силите на Вълшебницата.

— Течността в ясновидската ми купа замръзна в плътна буца лед. — Хлапето погледна надолу към седалката до себе си, където парчетата от древната купа лежаха увити в сутрешния вестник. — Тя се пръсна — каза той с нотка на отчаяние в гласа. — Отдавна имах тази купа. — После гласът му укрепна. — Вълшебницата е жива, обаче не усещам сфинкса. Мисля, че Пернел го е убила — каза той със страхопочитание.

— Това също е възможно — рече бавно Макиавели. — Но не е много вероятно. Да не бързаме със заключенията. Единственото, което знаем със сигурност, е, че Вълшебницата още е жива.

Хлапето си пое дълбоко дъх.

— Мислех, че мога да се справя сам с Пернел Фламел; сега знам, че не мога. Ако разполагаш с някакви по-специални европейски магии или заклинания, време е да ги донесеш. — Били Хлапето се изсмя, но в този звук нямаше нищо весело. — Ще имаме само една възможност да убием тази вълшебница; ако се провалим, няма да напуснем Скалата живи.