Майкъл Скот - Вълшебницата

— Не съм съгласен — отвърна Джош. — За първи път мисля съвсем ясно. Това — всичко това — е заради нас. — Той погледна над рамото на Алхимика, съсредоточавайки се върху Дивия лов.

Фламел се обърна да проследи погледа му.

— Да — съгласи се той. — Но не заради вас самите, заради Софи и Джош Нюман. А заради това, което сте и което можете да станете. Това е просто още една битка във война, която бушува от хилядолетия.

— Като печелиш битки, печелиш и войната — рече Джош. — Баща ми веднъж каза, че е най-добре битките да се водят една по една. Тази ще я водим.

— Може би трябва да попиташ сестра си — отвърна Фламел.

— Няма нужда — каза тихо Софи. Привлечена от спора, тя бе дошла и стоеше зад брат си.

— Значи сте единодушни за това? — попита Фламел.

— Двамата, които са един — рече Софи, наблюдавайки лицето на Алхимика. — Нали това сме ние?

Джош се обърна, за да се съсредоточи върху атаката. Хрътките на Гавраил бяха метнали копията си и бяха изстреляли последните арбалетни стрели. Металният проход сега бе изпълнен с гъсти облаци виещ се прах. В тях се движеха неясни фигури, но все още никой от враговете не бе успял да се измъкне навън. Паламед и Шекспир бяха слезли от стените и събираха Хрътките около входа на прохода. Джош изведнъж вдигна поглед, осъзнавайки, че стените са останали уязвими, и не бе изненадан, когато първата вълча глава се появи над бойниците.

— Ако сега с някой от вас се случи нещо — рече отчаяно Фламел, като се извърна от Джош и насочи вниманието си към Софи, — тогава всичко, което направихме, всичко, което постигнахме, ще се окаже напразно. Софи, ти притежаваш спомените на Вещицата. Знаеш какво са правили Тъмните древни с човечеството в миналото. Ако пленят теб и брат ти и вземат последните две страници от Сборника, ще направят с този свят същото, а и някои още по-лоши неща — много по-лоши неща.

Думите на безсмъртния пробудиха у Софи ужасни спомени и тя премигна, за да прогони кошмарните образи на опустошена и наводнена земя. Пое си дълбоко дъх и кимна.

— Но преди да направят каквото и да било, Тъмните древни трябва да ни хванат. — Тя протегна лявата си ръка, която се превърна в плътна сребърна ръкавица. — А ние вече не сме обикновени, нито пък сме съвсем хора — добави момичето с горчивина.

— Изтеглете всички назад! — извика Джош и когато се обърна да погледне сестра си, тя шокирана видя, че зениците му са станали златни, нашарени с черни и червени точици, също като цветовете на каменния меч, който държеше. Очите на Марс бяха червени, спомни си Софи. Преди да успее да каже нещо, Джош посегна и я хвана за ръката. — Ще ги изтеглим зад рова — каза той. — После ще го запалим.

Софи премигна. Гледаше как Джош стои гордо изправен, хванал в лявата си ръка пламтящия Кларент, а после очите й станаха сребърни, щом спомените на Вещицата нахлуха в нея и тя видя наложен върху брат й призрачния образ на Марс, в броня в червено и златно. Той също държеше меча в лявата си ръка.

Джош съзря Барда и си пое дълбоко дъх.

— Шекспир! — Мощен и заповеден, гласът му отекна в тишината и Барда и Паламед се обърнаха към него. Джош им махна и посочи към стените, които бяха посивели от вълци, преливащи над бойниците. — Отстъпвайте! Върнете се зад рова!

Барда понечи да поклати глава, но едрият рицар просто го хвана през кръста и метна дребния човек на раменете си. После, без да обръща внимание на ритането и протестите му, се обърна и се втурна към Фламел и близнаците, а Хрътките на Гавраил, в човешка и кучешка форма, го последваха по петите.

— Добра работа — рече Сарацинския рицар, като стигна до Джош. — Тъкмо щяха да ни залеят. Ти ни спаси. — Той свали Шекспир от раменете си и го остави прав на земята. После вдигна шлема си и се ухили, на безсмъртния. — Ах, само ако пишеше още, Уил; помисли си каква история би излязла от това. — Той погледна към Джош. — Тези са всички. И последните Хрътки на Гавраил са при нас. Да запалим рова.

— Не още. Нека изчакаме да се приближат — каза уверено Джош. — Това ще ги задържи. — После млъкна и изгледа Паламед, когато в ума му изплуваха съмнения. — Искам да кажа… нали ще ги задържи? Сражавал ли си се по-рано с Дивия лов?

Едрият рицар кимна.

— Да, бил съм се с тях. И още не съм виждал живо създание, което охотно би минало през огън. А въпреки външността си, Кернунос е отчасти животно.

— Няма да го прекосят. — Зачервеният Шекспир се обърна да погледне към тях. Очилата стояха накриво на лицето му. — Добавих едно-две нещица към петрола. Малко минерали, билки и екзотични подправки, които Древните и Потомците по някаква причина смятат за отблъскващи. Ровът е ограден с живак, а аз размесих в течността също така желязна руда и различни оксиди. Дори Кернунос няма да успее да мине през пламъците.