Майкъл Скот - Вълшебницата

— Архонтът идва — прошепна Софи, но никой не я чу. Тя обгърна здраво тялото си с ръце, за да не се разтрепери. Вещицата от Ендор познаваше Кернунос; познаваше го, боеше се от него и го мразеше. В продължение на векове бе търсила останки от архонтската технология и систематично ги бе унищожавала — изгаряше книгите, стопяваше артефактите, убиваше разказвачите, които повтаряха историите. Опитваше се да заличи спомените си за онези, които бяха управлявали преди Древните. Сега тези спомени заплашваха да обсебят Софи.

Един чудовищен силует се раздвижи сред прахта, останал от Дивия лов, и Кернунос излезе от металния проход. Създанието вървеше бавно, без да бърза, крепейки с лекота тежката тояга върху лявото си рамо. Езици бял огън играеха по рогата му, прескачаха от едно разклонение на друго и окъпваха красивото му изваяно лице в мека светлина. Той наклони глава на една страна, изви устните си в усмивка и разпери широко ръце. Устата му се раздвижи, но думите, които се оформиха в умовете на слушателите, не бяха в синхрон с устните му, а звукът се състоеше от дузина гласове, говорещи едновременно. Близнаците го чуха да говори на английски с идеален бостънски акцент; в главата на Фламел езикът бе френският от неговата младост; Паламед чу думите на напевния пустинен език на Вавилон; докато за ушите на Шекспир говорът бе английски от епохата на Елизабет.

— Дойдох да пирувам. Дойдох за близнаците. Дойдох даже и за малко развлечение. Но не съм подозирал, че идвам да прибера стар приятел. — Кернунос протегна дясната си ръка и каменният меч в ръката на Джош запламтя в червено-черен огън и късчета тъмна пепел се извиха в нощния въздух. — Ти имаш нещо, което е мое, момче. Върни ми меча.

Джош стисна по-здраво оръжието.

— Той вече е мой.

Смехът на Рогатия бог бе лек, почти като кикот.

— Твой! Ти нямаш представа какво държиш.

Кернунос закрачи напред, огромните му кози копита газеха в калта. Той спря накрая на рова и ноздрите му се сбърчиха — това бе първият намек за изражение върху съвършеното му лице.

— Знам какво е — каза Джош. Направи крачка към Рогатия бог. Сега ги делеше само двуметровият ров, пълен с гъста черна течност. Джош бе хванал меча с две ръце и се опитваше да го задържи неподвижен. Оръжието трепереше, играеше в хватката му. А после той осъзна, че вибрациите, предаващи се по ръцете към раменете му, представляват равномерен пулс… като биенето на сърцето. Докато приятната топлина се разливаше по тялото му и се събираше в гърдите и стомаха му, той се почувства силен и уверен, не се боеше от никого и от нищо. Ако Кернунос го нападнеше, Джош знаеше, че ще съумее да го победи. — Това е Кларент, Огнения меч — рече той и гласът му бе еклив и звънтящ. — Видях какво направи с Нидхьог. Знам какво може да направи с теб.

— Заплашва ме едно човешко момче — каза учудено Рогатия бог.

Джош пристъпи на самия ръб на рова и се втренчи в създанието отвъд виещата се течност. Откъслечни мисли танцуваха в ума му, образи от времето, когато Кернунос бе носил меча.

— Наближава битка — каза високо Джош. — И мисля, че ще имам нужда от този меч.

Кернунос се усмихна.

— Помни, че го наричат също така Меча на страхливеца — рече той, като опря голямата си тояга в земята и се облегна на нея. Огромната му рогата глава се издаде напред, а кехлибарените му очи се впиха в Джош. — Това е прокълнато оръжие. Всички, които го носят, са прокълнати.

— Ти си го носил.

— Точно така — каза Кернунос. — И виж ме сега. Някога аз властвах над този свят; а сега изпълнявам чужди повели. Този меч ще те отрови, а накрая дори ще те погуби.

— Може и да ме лъжеш — рече простичко Джош, но някъде дълбоко в ума си знаеше, че архонтът казва истината.

— Че защо ми е да те лъжа? — Кернунос изглеждаше искрено изненадан. — Аз не съм нито Древен, нито Потомък. Няма причина да лъжа човеците.

Софи пристъпи напред и застана точно зад брат си. Скрита зад гърба му, тя опря леко палец в татуировката на китката си. Трябваше само да докосне червената точка в златното кръгче и Огнената й магия щеше да запламти. Рогатия бог я погледна със сияещите си очи, а зениците му се свиха до черни хоризонтални линии.

— Виждали сме се и преди — каза той с нотка на почуда в гласа, като местеше поглед от едното лице на другото.

Смаяни, близнаците поклатиха глави.

— Така е — настоя Рогатия бог.

— Мисля, че щяхме да си спомняме — рече Софи.

— Не си от онези, дето се забравят — добави Джош.