Майкъл Скот - Вълшебницата

Пернел направи няколко стъпки по коридора. Хвърли поглед назад към призрака, изненадана.

— Това не го знаех.

— Нереидите имат тела на жени, но са с рибешки опашки. Нерей има нещо като крака. Понякога излиза на брега в уединени рибарски селца, за да… за да яде или пък се промъква на някоя лодка посред нощ, за да грабне непредпазлив моряк.

Пернел спря и се вторачи в коридора. Далечният край на тунела се спускаше към морето и тя внезапно си представи как Морския старец пълзи оттам към нея. Тръсна глава, за да прогони образа, а после щракна с пръсти и създаде дълъг два-три сантиметра бял пламък като на свещ, който се рееше точно над средата на челото й. Подобно на лампата на миньорска каска, той хвърляше напред жълто-бял лъч. Пернел се обърна пак към Де Аяла.

— Ще стоиш ли на пост, за да ме предупредиш, ако някой или нещо се зададе?

— Разбира се. — Призракът се сгъна през средата, в опит да се поклони, без да има крака. — Но защо сте тук, мадам? В този тунел няма нищо, освен Богинята-врана.

Усмивката на Пернел озари полумрака.

— Именно нея дойдох да видя.

— Дошла си да злорадстваш ли? — Гласът на Мориган звучеше дрезгаво, почти като мъжки.

— Не — отвърна честно Пернел. Застанала на вратата, тя скръсти ръце на гърдите си и се взря в килията. — Дойдох да говоря с теб.

Ареоп-Енап бе изплел прекрасна кръгла паяжина по средата на подземната килия. Нишките бяха дебели горе-долу колкото кутрето на Вълшебницата и блестяха като течно сребро на светлината на пламъка, играещ над главата й. Точно по средата на паяжината лежеше с разперени ръце Богинята-врана, а пернатото й наметало бе разстлано около нея. Изглеждаше сякаш просто е увиснала във въздуха и всеки момент може да се спусне надолу.

— Не изглеждаш добре — каза Пернел след няколко секунди. В меката светлина се виждаше, че алабастровата кожа на богинята е придобила зеленикав оттенък. Черният й кожен костюм бе изсъхнал и се бе покрил с дълги цепки, които оголваха бледата й кожа. Сребърните капси по жакета й бяха зацапани и потъмнели. Тежкият кожен колан около кръста й бе прогизнал от влага, а по кръглите щитове върху него имаше петна със същия зелен цвят като този на лицето й.

Мориган се усмихна и облиза черните си устни с върха на езика си.

— А ти си остаряла през часовете от последната ни среща. Изглежда, ще умрем заедно.

Пернел помръдна ръка и пламъкът се плъзна към Мориган. Богинята-врана се опита да извърне глава настрани, но лепкавата сребърна паяжина я държеше здраво. Пламъкът се отрази в катраненочерните й очи, създавайки впечатлението, че те имат зеници. Костите личаха под плътта на лицето.

— Изглеждаш болна — рече Пернел. — Може да си отидеш преди мен.

— Оковаващите символи ме тровят — сопна се Мориган, — но ти без съмнение знаеш това.

Пернел се обърна да погледне засукания квадратен глиф, който бе начертала на върха на най-близкото копие.

— Не знаех. Знам, че те държаха Ареоп-Енап затворен тук, но иначе той изглеждаше невредим.

— Ареоп-Енап е Древен. Аз съм Потомка от Следващото поколение. Как откри Символите? — попита Мориган и се изкашля сухо. — Много Древни и повечето Потомци вярват, че Оковаващите символи и Думите на силата са просто легенда.

— Не съм ги открила аз. Твоят приятел Дий ги бе използвал, за да затвори Ареоп-Енап в същата тази килия — рече Вълшебницата.

Тъмните устни на Мориган се сгърчиха от отвращение.

— Дий ли? Дий е знаел тези древни Думи? — Тя млъкна и поклати бавно глава.

— Не ми ли вярваш? — попита Пернел.

— О, напротив. Вярвам ти. Мисля, че познавам английския магьосник по-добре от всяко друго живо същество, но колкото повече научавам, толкова по-малко осъзнавам, че знам. Той никога с нищо не ми е показвал, че притежава това древно знание — завърши тя.

— А сега се чудиш кой му го е предал — рече проницателно Пернел. — Ареоп-Енап ми каза, че с Дий имало някой друг — мислеше, че е Древен, но бил толкова могъщ, че дори Стария паяк не можел да ги види. Сигурно ги е предпазвала някаква сложна скриваща магия. Без съмнение е била направена от господаря на Дий.

— Никой не знае кой е древният господар на Дий.

Пернел премигна изненадано.

— Дори и ти ли?

Дългите бели зъби на Мориган прехапаха черните й устни.

— Дори аз. Никой не знае, а онези, които са проявявали любопитство — Древни, Потомци или хора, — са изчезвали. Това е една от големите тайни… макар че най-голямата тайна е защо господарят му продължава да го закриля и да го пази жив въпреки многото му провали. Той цели векове не успяваше да залови теб и съпруга ти. — От нея се изтръгна кратък клокочещ смях. — Древните не са нито добри, нито щедри и със сигурност не прощават лесно. Познавам хора, които са били превърнати в прах само защото не са им се поклонили достатъчно ниско.