Майкъл Скот - Вълшебницата

Очите на богинята премигнаха сред виещия се дим.

— Не е номер…

После по уловеното в паяжината тяло премина тръпка и червеният и жълтият цвят се оттекоха от очите, оставяйки ги черни и празни.

— Лъжат! — изпищя Мориган. — Не ги слушай!

Пернел вдигна високо копието и светещият метален връх почти се изравни с лицето на Богинята-врана. Черно-бялата светлина огря оцветената й в зелено кожа, при което богинята стисна очи и неуспешно се опита да извърне глава. Когато ги отвори пак, червеното и жълтото на Бав и Маша се бяха върнали. Очите започнаха да менят с трепкане цвета си, докато двете сестри говореха.

— Мориган ни изигра — рече Бав.

— Затвори ни, омагьоса ни, прокле ни… — добави Маша.

— Използва гнусна некромантска магия, която научи от предшественика на Дий, за да плени духовете ни, да ни пороби и да ни направи безсилни…

— Тази магия ни държеше оковани в продължение на векове — рече червенооката Маша. — Можехме да виждаме и да чуваме всичко, което виждаше и чуваше нашата сестра, но не можехме да направим нищо, не можехме да предприемем никакво действие…

— Само че разяждащият ефект на Оковаващите символи отслаби магията и ни позволи да си върнем контрола над това тяло.

— Какво искате? — попита Пернел с любопитство, странно натъжена от историята.

— Искаме да сме свободни. — Гласовете се сляха, лявото око още сияеше в червено, а дясното пламтеше в жълто. — Нашата сестра може да е готова да се пожертва. Но ние не сме. Сестра ни може да робува на Дий и Древните. Но не и ние. Ние не сме взели страната на човеците след потъването на Дану Талис, но и не сме се борили срещу тях. С времето те даже започнаха да ни боготворят и това ни направи по-силни. При всяка война, която са водили, при всяка спечелена или загубена битка те са ни хранили със своята болка и спомени. Дори ни оплакваха, когато изчезнахме от света човешки. А това е повече от всичко, което е направил някой от нашия клан, приятели или роднини. Никой от тях не го интересуваше, нито пък се възпротиви, когато Мориган ни окова, затвори, омагьоса. Вълшебнице, ние не дължим вярност нито на Древните, нито на Потомците.

Пернел опря дръжката на копието в калния под, като го държеше току под металния връх, и се облегна на него. Изписаният с кал знак пулсираше меко като бавно биещо сърце. Тя усещаше топлината му върху лицето си и долавяше съвсем слабото туптене в дървения прът.

— Освободи ни — продължи разпалено Богинята-врана — и ще ти бъдем задължени.

— Предложението е много изкусително — рече Пернел. — Но откъде да знам, че мога да ви се доверя? Откъде да знам, че няма да се нахвърлите върху мен, в мига щом ви освободя?

Уловеното в паяжината същество се усмихна, тъмните му устни се изтеглиха назад и оголиха дългите бели зъби.

— Защото ще ти дадем думата си — думата на воин, ненарушимата дума на Богинята-врана — отсече жълтооката Бав.

— И защото ти държиш копието с изписан на него архонтски глиф — добави червенооката й сестра.

— Архонтски ли? — попита Пернел. През целия си дълъг живот беше чувала тази дума може би два пъти.

— Преди Древните тази планета бе управлявана от Дванадесетте архонта.

— Преди Древните ли?

— Този свят е по-стар и по-чудат, отколкото си мислиш. — Богинята-врана се усмихна. — Далеч по-стар. И много по-чудат.

Пернел кимна.

— Винаги съм вярвала в това. — Идеята за архонтите бе запленяваща — Никола би я харесал, — но тя се съсредоточи върху по-практичните неща. — Можете ли да ме отнесете от този остров? — попита Вълшебницата. Ръката й стисна по-здраво копието. От отговора на създанието зависеше много.

Настъпи моментно колебание, после богинята каза:

— Не можем да сторим това. Колкото и да си лека, ще бъдеш прекалено тежка за нас. Онези измежду Древните и Потомците, които притежават способността да летят, имат почти кухи кости. Ние не сме силни.

Вълшебницата кимна и се отпусна. Вече бе знаела отговора; преди почти два века се бе сражавала с гнездо харпии от Следващото поколение на Палатинския хълм над Рим в Италия. Бе открила, че въпреки свирепия им вид и смъртоносните им нокти, на тях им липсва физическа сила. Докато Никола успее да намери меч и копие в багажа, Пернел ги бе свалила от въздуха с коженото си наметало, а после използва камшика си, изплетен от змии, които бе изтръгнала от косата на Медуза, за да превърне създанията в камък. Ако богините й бяха казали, че могат да я отнесат от острова, щеше да разбере, че лъжат.