Майкъл Скот - Вълшебницата

— Не — каза веднага Джош и застана инстинктивно пред сестра си. — Ако тя дори се опита да направи нещо такова, това ще я убие, ще я овъгли.

Алхимикът кимна.

— Софи ще трябва да поддържа пламъците до заранта; не е достатъчно силна за това. Поне засега. Налага се да намерим друг начин.

— Аз знам някои магии… — започна Шекспир. — А също и ти, Паламед. Ами ти, Никола? Ако тримата действаме заедно, сигурно ще можем… — А после главата на Барда се завъртя рязко с разширени ноздри и очите му се присвиха.

— Какво има? — попита Паламед, като се обърна и примижа към огнената стена.

— Дий — казаха едновременно Шекспир и Фламел.

Още докато го изричаха, една дребна човешка фигурка, застанала до архонта, се очерта в сернисто жълто. Мъжът държеше пламтящ син меч.

— С Екскалибур — допълни Фламел.

Докато групичката го гледаше, Магьосника пъхна Екскалибур в огнената стена и го завъртя. Със съскане и цвърчене каменният меч прониза огъня, а после внезапен повей на леден вятър образува в бушуващите пламъци идеално кръгла дупка като прозорец. Дий погледна през отвора и се усмихна. Огънят се отрази кървавочервен в зъбите му.

— Виж ти, какво имаме тук? Господин Шекспир — чирак едновременно на Алхимика и на Магьосника. Ами че това си е направо семейна среща. И Паламед — Черния рицар, отново събран — почти — с мечовете, които управляваха и погубиха живота на господаря ти. И близнаците, разбира се. Толкова мило от твоя страна, Никола, да ми ги доведеш у дома, макар че щеше да е много по-удобно, ако бяхме приключили с тази работа още на Западния бряг. Сега ще трябва да ги връщам в Щатите. Но все едно, дай ми ги доброволно и ще си спестиш много неприятности.

Алхимика се изсмя, макар че в този звук нямаше никакво веселие.

— Не забравяш ли нещо, Джон?

Магьосника наклони глава на една страна.

— Никола, както ми се струва, ти си затворен зад пламъци и си обкръжен от Дивия лов. — Той посочи с палец към едрата фигура до себе си. — И разбира се, Кернунос. Този път няма как да се измъкнеш. Дори ти.

— Ние, тримата безсмъртни, не сме лишени от сила — рече тихо Фламел. — Можеш ли да се опреш на всички ни?

— О, не се налага да го правя — каза Дий. — Достатъчно е само да угася огъня. Дори вие не можете да надвиете един архонт и Дивия лов.

Джош пристъпи напред. Кларент в лявата му ръка представляваше пламък от черна светлина и танцуващите сенки караха лицето му да изглежда по-старо от неговите петнадесет години.

— Ами ние — ще сбъркаш, ако забравиш за нас — заяви той. — Ти беше в Париж. Видя какво направихме с гаргойлите.

— И с Нидхьог — добави Софи, която стоеше до него.

Кларент изстена и тогава Джош замахна с него към Екскалибур. Мечовете, се срещнаха в кръглия отвор посред огъня и остриетата се кръстосаха с взрив от черни и сини искри.

И мислите на Дий заляха Джош.

Страх. Ужасен всепоглъщащ страх от звероподобни създания и сенчести хора.

Загуба. Безброй лица — мъже, жени и деца, роднини, приятели и съседи. Всичките мъртви.

Гняв. Над всичко друго надделяваше чувството на гняв — клокочеща, всепоглъщаща ярост.

Глад. Неутолим глад за знания, за сила.

Кернунос. Рогатия бог. Архонтът. Лежащ мъртъв в калта, докато Дий стои над него, хванал в двете си ръце Кларент и Екскалибур, които пламтят с червено-черен и синьо-бял огън.

Мислите и чувствата връхлитаха Джош като удари. Усещаше как главата му се разтърсва при всеки стряскащ образ. Но най-поразителна от всичко бе гледката на лежащия в калта архонт. Дий смяташе да убие Кернунос. Само че за да го стори, се нуждаеше от Кларент. А Джош нямаше да се откаже от Огнения меч. Той сграбчи дръжката по-здраво и натисна силно срещу Екскалибур, но все едно натискаше срещу каменна стена. Хвана меча с две ръце и натисна пак срещу меча на Дий, камъкът застърга и изскочиха искри, само че оръжието не помръдна. Отразената светлина превърна лицето на Магьосника в ухилен череп.

Джош беше виждал Софи да фокусира аурата си, да я оформя около тялото си; беше усетил целебните й способности върху собствената си кожа, но нямаше представа как го прави. Жана я беше обучила на това. А него нямаше кой да го обучи.

— Сестричке…?

— Тук съм — Софи моментално се озова до него.

— Ти как… — Момчето потърси точната дума. — … как караш аурата си да се фокусира?

— Не знам. Просто… ами, предполагам, просто се съсредоточавам много силно.

Джош си пое дълбоко дъх и опита да се съсредоточи колкото може повече — намръщи се, челото му се сбръчка, веждите му се свъсиха.