Майкъл Скот - Вълшебницата

— Има някой — рече тя внезапно. — Тя е живяла тук в продължение на десетилетия; обзалагам се, че познава всеки Потомък и Древен в града. Тя ще знае на кого можем да се доверим.

— Нека отида при нея — рече Де Аяла. — Мога да й кажа къде си.

— О, тя в момента не е в Сан Франциско — усмихна се Пернел. — Но това няма значение.

Призракът изглеждаше озадачен.

— Тогава как ще се свържеш с нея?

— Ще използвам ясновидство.

— И кого ще търсиш? — попита любопитно призракът.

— Девата-воин, Скатах Сянката.

Надрасканото и очукано такси мина по „Милбанк“ покрай парламента и спря на един светофар. Веднага рошав скитник с чорлава брада, увит в няколко ката дрехи, се отдели от черния метален парапет и забърза към колата. Топна една гумена миячка за прозорци в синя пластмасова кофа и я прекара напред-назад по напуканото предно стъкло с три бързи движения, остъргвайки калта и слепения прах от Дивия лов. Паламед свали прозореца и подаде на стареца монета от две лири.

— Изглежда, днес и двамата работим до късно, старче. Добре ли я караш?

— На топло и сухо и с пълен корем, Пали. Какво повече мога да искам? Нищо. Освен може би куче. Хубаво би било да си имам едно куче. — Гласът му се издигаше и спадаше в странен напевен ритъм. Скитникът подсмръкна шумно и носът му се сбърчи с отвращение. — Пфу! Нещо мирише. Мисля, че може да си прегазил някакво животно. На бас, че е залепнало отдолу на колата. Най-добре го изстържи оттам, иначе няма да имаш много клиенти. — Той се изсмя; звукът приличаше на клокочене в гърдите му. Премигна късогледо, внезапно осъзнал, че на задната седалка има пътници. — Опа, не ги видях тези там. — Наведе се по-близо до Паламед и каза с дрезгав, но ясно доловим шепот: — Предполагам, че нямат обоняние.

— О, те знаят какво е — рече небрежно рицарят. Светофарът светна зелено и той хвърли поглед към огледалото за задно виждане, но зад тях нямаше никой, така че Паламед остана на кръстовището с работеща на празен ход кола. — Това са останките от Дивия лов. Или поне от тези, които не се дръпнаха достатъчно бързо от пътя ми.

— Дивия лов, а? — Скитникът потърка с палец страничното огледало, за да обере малко прах, и го поднесе към устата си. Един розов език се подаде от сплетената брада и го близна. — Тук имаш малко хети, смесени с римляни, и лек привкус на маджари. — Той го изплю. — Онова рогато чудовище още ли се смята за господар на Лова?

— Той е.

— Никога не съм го харесвал — рече кратко скитникът. — Как е той?

— Когато го видях за последно, му гореше главата.

Скитникът прокара ръка по надрасканата врата.

— Това няма да се оправи с полиране. — Той се ухили и намигна. — Знам едно хубаво автомобилно гробище, откъдето можеш да вземеш някоя друга резервна врата.

— Вече го няма — каза тихо Паламед. — Кернунос и Дивия лов ни посетиха преди час-два. Когато си тръгнахме, Кернунос гореше насред двора. Опасявам се, че може да се сети, че сме дошли да те търсим — продължи тихо Паламед. Светофарът се смени и оцвети лицето му в червено, а бялото на очите му поаленя.

— Той само се пени; няма да направи нищо — изкикоти се мъжът, а после изведнъж стана сериозен. — Знаеш, че се страхува от мен.

— С него е английският магьосник, Дий — добави Паламед.

Изненадващо съвършените зъби на скитника проблеснаха в широка усмивка.

— Той пък изпитва ужас от мен. — После усмивката помръкна. — Но също така е достатъчно глупав да не го знае. — Той пъхна миячката за прозорци в кофата, отиде до парапета и набута вещите си зад един храст. — В наши дни трудно се намира хубава миячка — рече скитникът, връщайки се при колата. — Нужна е цяла вечност, за да ги разработиш. — Отвори задната врата и се взря в купето. — Така, какво имаме тук?

При отварянето на вратата лампата в таксито светна и Джош се събуди, премигвайки. Примижа и заслони очите си. После се изправи стреснато, щом видя един парцалив и мръсен бездомник да се качва в колата.

— Какво става? Кой… кой си ти? — изломоти той.

Скитникът обърна поразително сините си очи към момчето и се намръщи.

— Аз съм… аз съм… — Погледна към Софи. — Знаеш ли кой съм? — Когато тя поклати глава, мъжът се обърна към сенчестата фигура на Алхимика. — Ти ми се виждаш учен човек. Та кой съм аз? — попита той.

— Ти си цар Гилгамеш — рече тихо Никола Фламел. — Най-старият безсмъртен на света.

Скитникът се набута между Софи и Джош, усмихвайки се доволно.

— Ето кой съм аз. — Той въздъхна. — Аз съм царят.