Майкъл Скот - Вълшебницата

Софи усещаше, че старецът наблюдава нея и брат й. Яркосините му очи се стрелкаха от нейното лице към това на Джош и обратно, а бръчките на челото му и от двете страни на носа му станаха по-дълбоки от съсредоточаване. И още преди да заговори, тя знаеше какво ще каже.

— Аз ви познавам.

Софи погледна към брат си. Рогатия бог беше казал съвсем същото. Джош улови погледа ѝ, стисна здраво устни и поклати леко глава; това беше знак, който многократно бяха използвали като малки. Казваше й да си мълчи.

— Кога сме се срещали? — попита той.

Гилгамеш опря лакти на коленете си и се приведе напред. Долепи дланите си една в друга, с изпънати пръсти, а после притисна двата показалеца под носа си и се взря в близнаците.

— Срещали сме се много отдавна — каза той накрая, — когато бях много, много млад. — Сините му очи се замъглиха. — Не, не е вярно. Видях ви да се биете и да падате… — Гласът му секна и изведнъж в очите му заблестяха сълзи. Гласът му одрезгавя от болка. — Видях ви как умирате.

Софи и Джош се спогледаха стреснато, но Фламел се размърда в сенките, изпреварвайки въпросите им.

— Паметта на царя често му изневерява — рече той бързо. — Не вярвайте на всичко, което ви каже. — Думите му прозвучаха като предупреждение.

— Видял си ни как умираме? — попита Софи, пренебрегвайки Фламел. Думите на Гилгамеш бяха разбудили у нея смътни спомени, но докато се мъчеше да се съсредоточи върху тях, те се изплъзнаха и отлетяха.

— Небето лееше огнени сълзи. Океаните кипяха, а земята се раздираше… — изрече Гилгамеш с отнесен шепот.

— Кога е било това? — попита бързо Джош, жаден за повече информация.

— Във времето преди времето, във времето преди историята.

— Нищо от онова, което казва царят, не може да се приеме за точно — каза студено Фламел и гласът му отекна силно в смълчаното купе. Френският му акцент се бе усилил, както ставаше, когато бе под напрежение. — Не съм сигурен, че човешкият мозък е в състояние да побере и да съхранява около десет хилядолетия знание. Негово Величество често се обърква.

Софи се пресегна над седалката и стисна ръката на брат си. Когато той я погледна, тя направи познатия знак — стисна здраво устни и поклати глава, предупреждавайки го да не казва нищо. Искаше време, за да проучи спомените и мислите на Вещицата. Нещо витаеше по периферията на съзнанието ѝ, нещо мрачно и грозно, което бе свързано с Гилгамеш и с близнаци. Видя как брат й кимна лекичко, а после погледна пак към скитника.

— Значи… ти си на десет хиляди години? — попита той внимателно.

— Повечето хора се смеят, като им го кажа — рече Гилгамеш. — Но не и вие. Защо?

Джош се ухили.

— През последните два-три дена аз бях пробуден от погребана легенда, яздих дракон и се бих с Рогатия бог. Бях в царство на сенките и видях дърво, голямо колкото света. Гледах как хора се превръщат във вълци и кучета, видях жена с котешка глава… или може би беше котка с човешко тяло. Така че, ако трябва да съм честен, един човек на десет хиляди години не е нещо чак толкова странно. А и всъщност ти си може би най-нормално изглеждащият от всички хора, които срещнахме. Не се обиждай — добави той бързо.

— Не се обиждам — кимна Гилгамеш. — Може да съм на десет хиляди и дори повече години. — После гласът му се промени и изведнъж зазвуча уморено. — Или може да съм просто един смахнат стар глупак. Мнозина са ме наричали така. Макар че всички те вече са мъртви. — Той се ухили, после се завъртя в седалката и почука по разделителното стъкло. — Къде отиваме, Пали?

Сарацинския рицар представляваше неясен силует в полумрака.

— Ами, първо, искахме да те видим…

Гилгамеш се усмихна щастливо.

— … а после, исках да измъкнем тези хора от Острова. Водя ги при Хенджа.

— Хенджа ли? — попита скитникът, като се мръщеше. — Познавам ли го?

— Стоунхендж — обади се Фламел от сенките. — Би трябвало да го познаваш; ти си помогнал да го построят.

Ясните сини очи на Гилгамеш се замъглиха. Той примижа към Алхимика, взирайки се в полумрака.

— Така ли? Не си спомням.

— Било е много отдавна — промърмори Фламел. — Мисля, че си започнал да издигаш камъните преди четири хиляди години.

— А, не, по-стар е — каза изведнъж Гилгамеш и лицето му светна. — Започнах да работя върху това поне хиляда години по-рано. А мястото си беше древно още тогава… — Гласът му се провлачи и той погледна първо към Софи, а после и към Джош. След това се обърна пак към Паламед. — И защо отиваме там?