Майкъл Скот - Вълшебницата

Пернел обърна зелените си очи към съпруга си и веждите й се повдигнаха в безмълвен въпрос.

— Както казах, имам много да ти разправям. — Алхимика се приведе напред. Заговори първо на английски, но после премина на френския от своята младост. — Бяхме приклещени, обградени от пазителите на града. Момчето подхрани аурата на момичето със своята — сребро и злато заедно. Силата им бе невероятна: те се справиха с обединената магия на Дий и Макиавели. Пернел, открихме ги; най-сетне открихме легендарните близнаци!

Паяжината затрептя, когато откъм коридора лъхна внезапен порив на зловонен вятър. Образът на Никола се разпадна на милион мънички личица, всяко едно отразено в капчиците на паяжината. После те пак се сляха и отразяващата повърхност се появи отново.

— Мадам… — прошепна припряно Де Аяла, — нещо се приближава.

— Никола — рече бързо Пернел, — трябва да вървя.

— Ще дойда при теб, колкото мога по-бързо — отвърна Алхимика.

— Знам. Само внимавай, Никола. Виждам възрастта върху лицето ти.

— Пери, моля те, един последен съвет — добави Никола. — Господин Шекспир смята, че трябва да се бием. Но ние се намираме в сърцето на Лондон, където властва Дий, и численото превъзходство на врага е отчайващо. Как мислиш, че трябва да постъпим?

— О, Никола — каза тихо Пернел на забравения бретонски диалект от отдавна изгубената си младост. В чертите на лицето й настъпи някаква недоловима промяна, то сякаш се втвърди. Зелените й очи приличаха на стъклени и тя мина отново на английски. — Понякога трябва да бягаш, друг път трябва да спреш и да се изправиш лице в лице с врага. Никола, аз често съм те подтиквала да се биеш. Ти разполагаш с половин хилядолетие алхимични познания, които да използваш срещу Дий и неговите Тъмни древни. Но ти винаги ми казваше, че не можеш — чакаше да откриеш близнаците. Е, сега те са при теб. И както ми каза, са могъщи. Използвай ги. Нанеси удар в самото сърце на империята на Дий. Покажи му, че не сме напълно беззащитни. Време е, Никола, време е да се биеш.

Алхимика кимна.

— Ами ти? Ще съумееш ли да се опазиш, докато стигна до теб?

Пернел тъкмо понечи да кимне, когато някакво ужасяващо създание се метна през паяжината, насочило зъби и нокти към лицето й.

Алхимика, Джош и Шекспир видяха как Пернел понечи да кимне… а после образът се разпадна на пиксели, но не и преди да зърнат проблясъка на закривени нокти. И тримата инстинктивно се дръпнаха от екрана.

— Какво… какво стана? — попита объркан Джош.

Левият екран бе съвсем черен, а десният бе нашарен от групи искрящи червени и зелени точици.

Лявата ръка на Фламел стисна толкова силно сребърната гривна, че кокалчетата му побеляха. Ментовозелен огън заигра по метала, докато върховете на пръстите на дясната му ръка се притискаха към монитора. Върху LCD-то се смени цяла дъга от цветове, а после се появиха десет тесни и неравни цветни ивици, криволичещи вертикално, които даваха мъчително непълен изглед към празен коридор на другия край на света. От Пернел нямаше и следа.

— Какво беше това? — попита Джош.

Шекспир поклати глава.

— Нямам представа. — После сви дясната си ръка като хищна лапа и я протегна към екрана. Пет от тесните цветни ивици съвпадаха с пръстите му. — Нещо е скочило към мадам Пернел и е замахнало срещу нея. Трябва да е минало през паяжината. — Той почука с нокът по стъклото. — Изглежда, още имаме връзка през парцаливите останки. Мога да опитам пак.

— Тя… тя добре ли е? — попита разтревожен Джош. Забеляза, че сребърната гривна е станала на две половинки; беше се разтопила по средата на плоски сребърни капчици. — Никола?

Фламел не каза нищо. Трепереше, лицето му бе обезкървено и измъчено, а устните му бяха очертани в синьо. Върху тях се оформи думата „Пернел“, но той не я изрече на глас.

Образът върху екрана затрептя… и те видяха Пернел.

Тя отстъпваше назад, протегнала ръце пред себе си, за да се предпази. Дълга драскотина минаваше от голото й рамо надолу по едната ръка, плътта бе почервеняла и възпалена.

— Пернел — прошепна Фламел и думата излезе от устата му като дрезгав шепот.

А после видяха създанието. То вървеше бавно по каменния коридор към Вълшебницата. Джош никога не бе виждал нещо подобно: беше в еднаква степен прекрасно и ужасяващо. На ръст бе горе-долу колкото него и макар че пухкавото му розовобузесто лице бе на младеж, тялото беше съсухрено като скелет, костите и ребрата му личаха ясно под сиво-бялата кожа. Нозете му представляваха нещо средно между човешки стъпала и птичи нокти, които потракваха по пода, и макар че ръцете му бяха човешки, имаха дълги черни нокти, силно закривени като на котка. Огромни кожести прилепови криле растяха от кокалестия му гръб и се влачеха по пода зад него.