Майкъл Скот - Вълшебницата

— Но дори в това се провали — прошепна студено Бастет. — Сборника не беше цял, липсваха последните две страници. — Дишането на Древната се промени и в мрака Дий изведнъж усети нейния вонящ на месо дъх опасно близо до лицето си. — Магьоснико, ти се радваш на покровителството на един могъщ Древен — може би най-могъщия от всички ни — и това те е опазило жив досега — продължи Бастет. Огромните й сияещи жълти очи изникнаха в сумрака, а зениците им бяха станали тесни като прорези. — Когато другите поискаха да бъдеш наказан със смърт, господарят ти те защити. Но аз се чудя — и не съм сама — защо един Древен използва такъв калпав инструмент.

Последните й думи го смразиха.

— Как ме нарече? — успя да прошепне Дий най-накрая. Устата му бе пресъхнала и той усещаше езика си удебелен.

Очите на Бастет припламнаха.

— Калпав инструмент.

Дий не можеше да си поеме дъх. Опита се да успокои препускащото си сърце. Бяха минали повече от четиристотин години, откакто чу за последен път тези две думи, но те бяха останали ясно врязани в паметта му. Никога не ги бе забравил. В много отношения те бяха оформили живота му.

Той извърна лице от зловонния дъх на Бастет, опря челото си в хладното стъкло и се втренчи навън в нощта, която прелиташе покрай тях на ивици светлина. В момента Дий пътуваше през сърцето на Лондон от 21-и век, но въпреки това, като затвореше очи и си спомнеше за последния път, когато се е чувствал по този начин, за последния път, когато бе чул тези думи, имаше чувството, че се е върнал в града на Хенри VIII.

Спомените, отдавна погребани, но никога забравени, го заляха като вълна и той разбра, че Древната не може да е използвала случайно тези две горчиви думи. Тя му показваше колко много знае за него.

Беше 23 април 1542 г., студен дъждовен ден в Лондон, и Джон Дий стоеше пред баща си, Роланд, в техния дом на Темз Стрийт. Дий беше петнадесетгодишен — и изглеждаше дори по-голям, — но в този момент се чувстваше, все едно е на десет. Беше стиснал ръцете си в юмруци зад гърба си и не можеше да помръдне, страхуваше се да проговори, бе притаил дъх, а сърцето му биеше толкова силно, че цялото му тяло се тресеше. Знаеше, че ако мръдне, ще се строполи или пък ще се врътне и ще избяга от стаята като дете, а ако заговори, ще загуби самообладание и ще се разплаче. Но не искаше да показва никаква слабост пред Роланд Дий. Над рамото на баща си Джон можеше да види през малкото прозорче с ромбоидни стъкла върха на лондонския „Тауър“, който се намираше наблизо. Стоеше неподвижен и мълчалив, докато баща му не спираше да мърмори.

Джон Дий винаги бе знаел, че е различен.

Беше единствено дете и още от ранна възраст стана ясно, че е надарен с необичайни способности по математика и чужди езици; можеше да чете и пише не само на английски, но също така и на латински и гръцки, а сам бе изучил френски и малко немски. Джон бе изцяло отдаден на майка си Джейн и тя винаги вземаше неговата страна срещу властния му баща. Окуражаван от майка си, Джон бе избрал да посещава колежа „Сейнт Джон“ в Кеймбридж. Беше мислил — по-скоро се бе надявал, — че баща му ще се зарадва, но Роланд Дий бе търговец на платове, който заемаше дребна длъжност при двора на Хенри и се страхуваше от твърде високата образованост. Беше виждал какво се случва с образованите хора в кралския двор: кралят се засягаше много лесно и провинилите се често свършваха в затвора или пък ги убиваха и лишаваха от земите и имуществото им. Джон знаеше, че баща му иска от него да поеме семейния бизнес, а за това не бе нужно голямо образование — стигаше му да може да чете и пише и да събира колонки с числа.

Само че Джон Дий искаше нещо повече.

В този априлски ден на 1542-а той най-сетне бе събрал кураж да каже на баща си, че отива в колеж, с или без неговото разрешение. Дядо му, Уилям Уайлд, се бе съгласил да плаща таксите и Дий се бе записал в колежа без знанието на баща си.

— И ако отидеш в това училище, после какво? — попита Роланд. Рошавата му брада бе настръхнала от ярост. — Ще ти напълнят главата с ненужни глупости. Ще си научиш твоите латински и гръцки, математика и философия, история и география, но каква полза ще донесе това на мен или на теб? Ти няма да спреш дотук. Ще търсиш още знание и това ще те отведе по някои тъмни пътища, момчето ми. Никога няма да се наситиш, защото никога няма да знаеш достатъчно.

— Приказвай каквото си искаш — успя да отговори петнадесетгодишният Джон. — Аз отивам.

— Значи ще станеш като нож, който го точат толкова често, че се затъпява: ще станеш калпав инструмент… а за какво ми е на мен калпав инструмент?