Майкъл Скот - Вълшебницата

Тогава се появи и втора фигура. Беше женска. Фина черна коса обрамчваше изящното й красиво лице. Но тялото й като че ли бе още по-съсухрено от това на момчето. Крилете й бяха разкъсани и парцаливи и тя влачеше левия си крак.

— Байтали — прошепна с ужас Фламел. — Кръвопийци, плътоядци.

Още една фигура се появи пред Пернел. Неясна и безплътна, тя приличаше на човек — на мъж. Той вдигна заплашително свитите си в юмруци ръце и застена.

Аурата на Фламел разцъфтя в яркозелено около тялото му и ароматът на мента стана всепоглъщащ.

— Трябва да й помогна — каза той отчаяно.

Внезапно в бараката нахлу Паламед.

— Аурата ти — угаси я веднага! — заповяда той.

Ококорената Софи следваше рицаря по петите, а зад нея червенооките кучета се струпаха в отвора на вратата, залаяха и заръмжаха.

— Пернел е в беда — каза Джош, вперил поглед в Софи. Знаеше, че сестра му наистина харесва жената.

— Фламел, спри! — изкрещя рицарят.

Но Алхимика не му обърна внимание. Въртейки в лявата си ръка останките от съсипаната сребърна гривна, той сви пръсти около тях и ярка изумруденозелена светлина обгърна юмрука му. После Фламел притисна дясната си длан към екрана.

— Пернел! — извика той.

Ментовият аромат на Фламел бе погълнат от по-топлия мирис на карамфил, когато рицарят стисна раменете му с ръце.

— Никола, трябва да спреш! Ще ни навлечеш страшна беда!

Изведнъж аурата на Алхимика запламтя още по-ярко, първо в ослепително изумрудено, после в светло нефритено, а накрая в тъмно маслиненозелено. Рицарят бе отхвърлен от Никола и около тялото му се оформи ризница точно преди да се блъсне в стената с такава сила, че металът се изкриви. Зелен огън пълзеше по брънките на ризницата му.

— Уил… спри го! — изкрещя Паламед с усилен от страх акцент. — Прекъсни връзката!

— Учителю, моля те… — Шекспир сграбчи ръкава на Алхимика и го дръпна. Дребни зелени пламъчета плъзнаха моментално по ръката му и той залитна назад.

Джош седеше присвит до Алхимика и се взираше в екрана.

— Какво се опитваш да направиш? — попита той.

— Да подсиля аурата на Пернел с моята — каза отчаяно Никола. — Байталите ще я разкъсат. Но се страхувам, че не съм достатъчно силен. — Ужасът в гласа му бе ясно доловим.

Джош вдигна поглед към сестра си и видя как главата й помръдна в съвсем лекичко кимване. Обърна се към Никола.

— Нека ти помогна — каза той.

— Нека и двамата да ти помогнем — добави Софи.

Близнаците застанаха от двете страни на Алхимика — Софи от дясната, а Джош от лявата — и сложиха ръце на раменете му. Джош погледна към сестра си и попита:

— А сега какво?

Тогава смесицата от аромати в стаята се усили и стана почти главозамайваща: портокал и ванилия, карамфил и мента, примесени с миризмите на пържена храна, немито тяло и мокри кучета.

Сарацинския рицар изкрещя нещо, но думите му се изгубиха сред пращенето на аурите на близнаците — златна и сребърна, — които съскаха и мятаха искри, където докосваха мътно зелена — та сега аура на Фламел. Тя моментално пламна по-ярко и в нея заблестяха златни точици и сребърни нишки.

— Алхимико — изкрещя отчаяно Паламед, — ти погуби всички ни!

— Пернел! — извика Никола и допря разперените си пръсти към монитора. Виещи се нишки от зелено, жълто и сребърно потекоха на спирали по ръката му, увиха се около всеки пръст и изчезнаха в екрана.

Десният екран се пукна през средата и от него се заиздига гъст черен дим, а после се чу ясно гласът на Пернел, тънък и висок.

— Никола! Спри! Спри веднага! — Звучеше ужасена.

На левия монитор видяха как леденобялата й аура се появи, трептейки около нея, а после бързо угасна.

— Никола! — изпищя Пернел. — Ти ме уби!

А после екранът се разтопи на зловонна локвичка от бълбукаща пластмаса и втечнено стъкло.

Доктор Джон Дий влезе в залата за пристигащи на лондонското летище. Не беше изненадан да види мъж в черен костюм, бяла риза и тъмни очила, който държеше табела с името ДИЙ, четливо отпечатано върху нея. Магьосника се беше обадил предварително, за да уведоми лондонския офис на „Енох Ентърпрайзис“ за пристигането си.

— Аз съм доктор Джон Дий — каза той, като подаде на мъжа малкия си сак, но задържа чантата с лаптопа.

— Да, сър, познах ви. Последвайте ме, моля.

На Дий му се стори, че долавя следа от близкоизточен акцент в гласа на мъжа; беше почти сигурен, че е египетски. Той го последва до една неотличаваща се с нищо черна лимузина, спряна точно пред изхода, където обикновено паркирането бе забранено. Шофьорът отвори задната врата и се дръпна встрани, и в същия миг ноздрите на Дий усетиха позната миризма. Той внезапно осъзна, че тази кола и шофьорът й не са пратени от неговата компания. За миг си помисли дали да не се обърне и да побегне… но после осъзна, че няма къде да отиде.