Майкъл Скот - Вълшебницата

— Не знаех това — каза Шекспир. — А как можеш да използваш…

— Какво стана с онзи ловец на глави? — прекъсна го Джош объркан, опитвайки се да върне разговора на темата.

— А, накрая Пернел го спаси от едно племе ома.

— Ома? — попитаха едновременно Джош и Шекспир.

— Саскуоч… саскехавис — каза Фламел и за миг върху екрана се появи образът на висок, примитивен на вид човек с могъщо телосложение. Беше покрит с дълга червеникава козина и носеше голяма тояга, направена от чепат дървесен корен. — Голямата стъпка — добави той.

— Голямата стъпка. Разбира се. — Джош поклати глава. — Значи казваш, че в Америка има Голяма стъпка… Големи стъпки?

— Естествено — отвърна презрително Фламел. — Когато Пернел спаси ловеца на глави от ома — продължи той, като галеше гривната, — той й подари сребърните си куршуми. — Зелена искра плъзна по метала. — Гледах я как претопява куршумите с аурата си и оформя всяка брънка… — Мирисът на мента изпълни отново бараката. Алхимика вдигна гривната и я стисна в юмрук. — Тя винаги е казвала, че в тази гривна има малка частица от нея.

Тогава внезапно екраните премигнаха и тримата откриха, че гледат право в Пернел Фламел.

Даже и да го нямаше Де Аяла, за да я води, ароматът на мента щеше да привлече Пернел в дълбините на затвора. Ясен и чист, той поглъщаше вонята на разруха в сградата и неизменния дъх на сол. Сега в Алкатраз се усещаше и друга миризма: животинската смрад на твърде много същества, струпани на едно място.

Де Аяла спря пред входа на една килия и се плъзна настрани, разкривайки огромна, изящно изплетена кръгла паяжина, която препречваше отвора. Тя искреше от трептящи водни капчици. Тук ароматът на мента бе по-силен.

— Никола? — прошепна озадачена Пернел. Това беше характерният, възхитително познат мирис на аурата на съпруга ѝ… но какво правеше тук? Тя се опита да надзърне зад паяжината в килията. — Никола? — прошепна тя още веднъж.

Изведнъж всяка отделна капчица върху нишките затрептя и се сля с останалите. Паяжината за кратко стана отразяваща и на Пернел й се стори, че гледа в голямо огледало. После то помръкна, разкривайки сложната шарка отдолу. Пропукваща зелена енергия се изви по всяка ефирна нишка и тя отчетливо чу гласа на Никола: „Тя винаги е казвала, че в тази гривна има малка частица от нея“, а миг по-късно паяжината засия отново и от полумрака изникнаха три смаяни лица, взиращи се в нея.

— Никола! — Гласът на Пернел прозвуча като дрезгав шепот. Тя положи големи усилия да попречи на аурата си да запламти. Това бе невъзможно — но в края на краищата такъв бе светът, в който живееше. Вълшебницата инстинктивно разбра, че това е форма на ясновидство, която използва течността върху паяжината като зрителен източник… и също така разбра, че съпругът й не би трябвало да е способен на подобно нещо; той никога не бе изучавал това изкуство. Но Никола постоянно я изненадваше, дори и след повече от шестстотин години брак. — Никола — прошепна тя. — Това си ти!

— Пернел! О, Пернел!

От радостта в гласа на Никола й секна дъхът. Вълшебницата премигна, за да спре сълзите си, а после се втренчи в своя съпруг, като го оглеждаше критично. Бръчките на челото му бяха станали по-дълбоки, а около очите и носа му се бяха появили нови, имаше тъмни кръгове, а косата му бе посребряла, но това нямаше значение: той беше жив. Тя усети как нещо в нея потрепери и се отпусна. Сфинксът я бе измъчвал с думите, че Никола е обречен; Мориган бе казала, че Нидхьог е на свобода в Париж. Пернел почти се страхуваше да си помисли за Никола и какво може да му се е случило. Но ето че той стоеше пред нея: изглеждаше със сигурност по-стар и определено уморен; но съвсем жив!

Момчето, Джош, също бе там, точно зад Никола. То също имаше уморен вид. Челото му бе оцапано, а косата — разрошена, но иначе изглеждаше добре. Не се виждаше и следа от Софи. А къде беше Скатах? Пернел запази безизразно изражение и премести поглед към мъжа, седнал до съпруга й. Струваше й се смътно познат.

— Липсваше ми — каза Никола. Вдигна дясната си ръка с разперени пръсти. На другия край на света Пернел несъзнателно повтори жеста и доближи пръстите си към неговите. Внимаваше да не докосне паяжината, защото знаеше, че това може да прекъсне връзката.

— Невредима ли си? — Гласът на Никола бе малко по-силен от шепот и образът му трептеше от люлеенето на паяжината, предизвикано от вятъра, който духаше от отворената врата в другия край на коридора.