Майкъл Скот - Вълшебницата

Софи и Джош се поизправиха и се спогледаха бързо; дори не бяха чували за близнаците на Шекспир.

Настъпи дълга пауза. Накрая безсмъртният бард си пое дълбок, накъсан дъх, разпери дългопръстите си длани върху дървената маса и се втренчи настойчиво в тях.

— Тогава разбрах защо Дий се интересуваше от мен. Някак си бе узнал, че ще имам близнаци, и вярваше, че това ще са близнаците от легендата, чието идване се предрича в Сборника. През 1596-а аз бях в Лондон и вече не живеех у дома в Стратфорд. Дий посетил жена ми и й предложил да образова близнаците. Тя глупаво се съгласила, макар че по онова време вече бяха започнали да се носят грозни слухове за доктора. Няколко дни по-късно той се опитал да пробуди Хамнет. Пробуждането го уби — завърши Шекспир простичко. — Синът ми беше на единадесет години.

В последвалата дълга тишина никой не продума. Чуваше се само трополенето на дъжда по металния покрив.

Най-сетне Шекспир вдигна поглед и се втренчи във Фламел. Очите му бяха плувнали във влага и по бузите му се стичаха сълзи. Той заобиколи масата, докато застана точно пред Алхимика.

— Едно неразумно момче те предаде от невежество и глупост. В крайна сметка платих за това свое деяние с живота на сина си. Никола, аз не съм твой враг. Мразя Дий по начин, който ти не би могъл ни най-малко да проумееш. — Шекспир сграбчи ръката на Алхимика и пръстите му се впиха в нея. — Дълго време чаках нашата среща. Ние двамата знаем за Магьосника повече, отколкото всеки друг на тази планета. Уморих се да бягам и да се крия. Време е да обединим своите знания, да започнем да си сътрудничим. Време е да тръгнем в настъпление срещу Дий и неговите Тъмни древни. Какво ще кажеш? — попита той.

— Стратегията е добра — каза Джош, преди Фламел да успее да отговори. Още докато го изричаше, бе наясно, че няма представа за какво приказва. Това бяха думи на Марс. — Цял живот си бягал; Дий не би очаквал да смениш тактиката.

Паламед облегна огромните си ръце върху масата.

— Момчето е право — въздъхна той. — Магьосника на практика ви е приклещил тук, в Лондон. Ако побегнете, ще ви хване.

— Ако останем, пак ще ни хване — рече бързо Джош.

Никола Фламел огледа всички около масата. Личеше си, че е притеснен от чутото.

— Не съм сигурен… — рече той накрая. — Да можех само да говоря с Пернел; тя щеше да знае какво да правим.

Шекспир се ухили радостно за първи път, откакто бяха пристигнали.

— Мисля, че можем да го уредим.

Пернел Фламел стоеше в рамката на входа и се взираше към полумрака долу. Тежката метална врата, която някога бе препречвала отвора, сега лежеше на земята зад нея, очукана и изкривена, изтръгната от пантите от теглото на паяците, които се бяха изсипали от затворническите килии. След като Ареоп-Енап се бе затворил в своя пашкул, оцелелите паякообразни изчезнаха и по повърхността на Алкатраз останаха само съсухрените телца на мъртви мухи и паяци. Тя се чудеше кой — или какво — бе пратило мухите. Някой могъщ, без съмнение; някой, който вероятно в същия този момент планираше следващия си ход.

Пернел наклони глава на една страна, отметна дългата си черна коса зад ухото, притвори очи и се заслуша. Слухът й бе остър, но не можеше да долови никакъв шум от движение. Въпреки това Вълшебницата знаеше, че килиите не са празни. Островният затвор бе пълен с кръвопийци и плътоядци — байтали, минотаври, вендиго и они, тролове и клурикони, и разбира се, смъртоносния сфинкс. Слънчевата светлина бе презаредила аурата на Пернел и тя знаеше, че може да се справи с по-малките създания — макар че минотаврите и вендиго щяха да й създадат някои проблеми, — обаче бе съвсем наясно, че не може да победи сфинкса. Крилатият лъв се хранеше с магическа енергия; дори само близостта с него щеше да изтощи аурата й и да я остави безпомощна.

Пернел притисна с ръце къркорещия си стомах. Беше гладна. Вълшебницата вече рядко се нуждаеше от храна, но сега усещаше, че изгаря много енергия и й трябват калории, които да я поддържат. Ако Никола бе тук, това нямаше да е проблем; по време на пътешествията им той често бе използвал алхимичните си умения, за да превръща камъните в хляб, а водата — в супа. Тя знаеше няколко магии от типа „Рог на изобилието“, които бе научила в Гърция и които биха й осигурили достатъчно храна, но за да ги направи, трябваше да използва аурата си, а нейният характерен отпечатък щеше да привлече сфинкса.

На острова Пернел не бе срещнала никакви хора — съмняваше се, че някой би могъл да оцелее дори една-единствена нощ на Алкатраз с непокътнато тяло и разум. Спомни си, че наскоро — преди около шест месеца — беше чела дописка в един вестник, в която се казваше, че Алкатраз е закупен от частна корпорация и се затваря за посещения. Държавният парк щеше да бъде преобразуван в мултимедиен исторически музей. След като вече знаеше, че островът е собственост на Дий, тя предполагаше, че истината не е такава. И което бе още по-лошо, след като поне от шест месеца на острова не бе стъпвал човек, изглеждаше твърде невероятно да намери нещо, годно за ядене. Но не за първи път през дългия й живот й се налагаше да гладува.