Майкъл Скот - Вълшебницата

— Няма нищо, което би могъл да ми предложиш всъщност — рече уверено Дий.

— По свой собствен почин ли дойде, или господарите ти те пратиха? — попита Марс.

— Никой не знае, че съм тук.

— Дори и италианецът ли?

Дий сви рамене.

— Той може и да подозира, но не е в състояние да направи нищо. — После млъкна и зачака. Дий разчиташе на тишината. От опит знаеше, че хората често говорят, за да запълнят мълчанието.

— Какво искаш? — попита накрая Марс.

Магьосника приведе глава, за да скрие усмивката си. От този едничък въпрос той разбра, че Древният ще му даде точно каквото иска. Англичанинът винаги се бе гордял с въображението си — то бе сред нещата, които го правеха един от най-могъщите магьосници и некроманти на света, — но дори той не можеше да си представи какво е да бъдеш затворен в продължение на векове в твърда каменна черупка. Беше чул отчаянието в гласа на Бога на войната предния ден, докато умоляваше Софи да вдигне проклятието, и това му бе дало една идея.

— Знаеш, че съм човек, който държи на думата си — започна Дий.

Марс не каза нищо.

— Вярно, лъгал съм, мамил съм, крадял съм и съм убивал, но само с една-единствена цел: да върна Древните на този свят.

— Целта оправдава средствата — промърмори Марс.

— Точно така. А ти знаеш, че ако ти дам дума, ако ти се закълна, ще изпълня обещанието си. Вчера каза, че можеш ясно да усетиш намеренията ми.

— Знам, че въпреки твоите грешки — а може би и заради тях — ти си честен човек, макар че представата ти за чест е малко странна — рече Марс. — Така че, да, ако ми дадеш думата си, ще ти повярвам.

Дий бързо се изправи и заобиколи статуята, за да не може Марс да види триумфалната усмивка върху лицето му.

— Вещицата от Ендор никога няма да вдигне проклятието ти, нали?

Марс Ултор остана мълчалив задълго, но Дий не се опита да наруши тишината. Искаше да даде на Древния време да обмисли онова, което му бе казал току-що; той трябваше да признае, че е прокълнат да носи тази каменна черупка навеки.

— Не — каза най-сетне богът със зловещ шепот. — Няма.

— Може би някой ден ще науча какво си сторил, за да заслужиш такова наказание.

— Може би. Но няма да е от мен.

— И така, ти си в безизходица… а може би не си.

— Кажи ми какво искаш, Магьоснико.

Дий започна да обикаля около замръзналия Древен по посока на часовниковата стрелка, като с тих и безстрастен глас описваше своя план.

— Вчера ти пробуди Джош, слънчевия близнак. Докосна го; сега си свързан с него.

— Да, имаме връзка — съгласи се Марс.

— Вещицата докосна лунната близначка, дари я с Въздушната магия и освен това вля в нея целия си набор от знания — продължи Дий. — Вчера ти каза, че момичето би трябвало да знае заклинанието, което ще те освободи.

— И тя отвърна, че го знае — прошепна Марс.

Дий отлепи ръка от рамото на статуята, завъртя се и приклекна пред нея. В стаята запращя електрическа енергия.

— И тя ти отказа! Но дали ще ти откаже, ако животът на брат й — чакай, още по-добре животът на родителите й — се намира в опасност? Дали би отказала? Дали би могла?

Димът, излизащ иззад наличника на Древния, побеля, после стана сиво-черен.

— Макар че ме познаваше, знаеше какъв съм, какво съм направил, на какво съм способен, тя все пак ми се опълчи, за да отърве брат си — изрече много бавно Марс. — Смятам, че би направила всичко, за да спаси него и семейството си.

— Тогава ето какво ти обещавам — продължи Дий. — Намери ми момчето и имаш думата ми, че ще доведа момичето, брат му и родителите им тук, пред теб. Когато тя разбере, че ги чака смърт, гарантирам ти, че ще те освободи от това ужасно проклятие.

Отвън дългата метална постройка насред калния двор изглеждаше разнебитена и западнала, но както всичко друго в автомобилното гробище това бе само фасада. Отвътре беше спретната и безупречно чиста. Единият край на стаята се използваше за готвене и хранене; имаше мивка, хладилник и печка, разположени до една маса. Средната част съдържаше бюро с няколко плота, върху което стоеше компютър, свързан с два еднакви екрана, докато в далечния край на бараката имаше голям плоскоекранен телевизор с две кожени кресла срещу него. Върху три ниски метални етажерки бяха наредени десетки дивидита.

Когато близнаците влязоха вътре, следвайки Шекспир, те моментално осъзнаха, че са се озовали насред разгорещен спор. Фламел и Паламед стояха в двата края на малката дървена кухненска маса. Рицарят бе скръстил ръце на широките си гърди, а Алхимика бе свил дланите си в юмруци. Въздухът киселееше от миризмата на смесените им аури.