Майкъл Скот - Вълшебницата

— Мисля, че трябва да изчакате отвън — рече тихо Никола, като изгледа Джош и Софи, а после се обърна пак към рицаря. — Ще свършим след няколко минути.

Софи понечи да излезе, но Джош я бутна навътре в бараката.

— Не. Мисля, че трябва да изчакаме тук — каза той твърдо. Изгледа поред Паламед и Алхимика. — Ако имате да казвате нещо, трябва да го кажете пред нас. В края на краищата става дума за нас, нали? — Той хвърли кос поглед към сестра си. — Ние сме… как се казва? — попита той.

— Катализаторът — помогна му тя.

Джош кимна.

— Катализаторът — повтори той, макар че не търсеше точно тази дума. Огледа се из стаята, като очите му се задържаха за по-дълго върху компютъра, а после се обърна към близначката си. — Много е гадно, когато възрастните те отпращат от стаята, за да говорят за теб, нали?

Софи се съгласи.

— Гадно е.

— Ние не говорехме за вас — каза бързо Фламел. — Всъщност това няма нищо общо с вас. Става дума за една дребна недовършена работа между господин Шекспир и мен.

— В момента — рече Джош и пристъпи по-навътре в стаята, съсредоточен върху това да запази гласа си равномерен и да му попречи да затрепери, — кажи-речи всичко, което се случва, ни засяга. — Той погледна право в Алхимика. — Ти едва не ни уби. Ти промени живота ни без… безвъз… безвъзвр…

— Безвъзвратно — каза Софи.

— Безвъзвратно — повтори Джош. — Така че ако вие двамата имате някакъв проблем, този проблем е и наш, затова трябва да знаем за него.

Софи сложи ръка върху рамото на Джош и го стисна окуражително.

Паламед се ухили и зъбите му се белнаха за миг.

— Момчето има характер. Това ми харесва.

Лицето на Никола бе застинало в безизразна маска, но бледите му очи бяха потъмнели. Една вена туптеше на челото му. Той скръсти ръце на гърдите си и кимна към Паламед.

— Е, щом трябва да знаете, нямам никакви разногласия със Сарацинския рицар. — Той помръдна леко глава, за да посочи към дребния мъж в оцапан комбинезон, който сега стоеше пред отворения хладилник и вадеше торбички с плодове. — Имам проблем с този човек. Голям проблем.

Шекспир не му обърна внимание.

— Какво ще ядете? — попита той, като гледаше към близнаците. — Знам, че не искате никакво месо, но имаме много плодове, пресни, от тази сутрин. А одеве Паламед взе хубава риба от рибния пазар „Билингсгейт“. — Той постави няколко торбички с плодове в мивката, а после завъртя кранчето докрай. Водата забумтя в металната мивка.

— Само плодове — каза Софи.

Паламед изгледа близнаците.

— Този спор няма нищо общо с вас — каза той. — Започнал е още преди векове. Но, да, съгласен съм, че вие сте засегнати от него. Всички сме засегнати. — Паламед се обърна пак към Алхимика. — Ако искаме да оцелеем, трябва да се откажем от старите си спорове и навици. Само че — продължи той — предлагам да обсъдим това, след като хапнем.

— Искаме някои отговори сега — каза Джош. — Писна ни да се отнасят с нас като с деца.

Рицарят се поклони и погледна към Алхимика.

— Те имат право на отговори.

Никола Фламел разтърка лицето си с длани. Под очите му имаше тъмни кръгове, а бръчките на челото му бяха станали по-дълбоки. Софи забеляза, че върху опакото на ръцете му са започнали да се появяват петънца. Алхимика бе казал, че ще старее със скорост поне година за всеки изминал ден, но тя си помисли, че изглежда най-малко десет години по-стар, отколкото преди седмица.

— Преди да продължим — рече Никола и от умората френският му акцент личеше много по-ясно, — трябва да призная, че ми е неудобно да обсъждам каквото и да било пред… — Той вдигна глава и погледна към Шекспир. — … този човек.

— Но защо? — попита смутено Софи. Издърпа един дървен стол и се тръшна на него. Джош се разположи на съседния. Рицарят постоя още за миг, после също седна. Само Алхимика и Барда останаха прави.

— Той предаде Пернел и мен — изръмжа Фламел. — Продаде ни на Дий.

Близнаците се извърнаха да погледнат към Барда, който подреждаше в чинии грозде, ябълки, круши и череши.

— Дотук е вярно — рече той.

— Заради него Пернел бе ранена и едва не умря — сопна се Алхимика.

Близнаците погледнаха пак към Барда. Той кимна.

— Беше през 1576-а — каза тихо Шекспир, като вдигна поглед от масата. Бледосините му очи бяха уголемени зад очилата и изглеждаха пълни със сълзи.

Изумен, Джош се дръпна назад.

— Дърлите се за нещо, което е станало преди повече от четиристотин години? — попита той невярващо.

Шекспир се обърна и заговори направо на Софи и Джош.