Майкъл Скот - Вълшебницата

В катакомбите дълбоко под Париж доктор Джон Дий придирчиво изтупа прахта от ръкава на костюма си, подръпна маншетите си и оправи папийонката си. Щракна с пръсти и пред него разцъфтя сярножълто кълбо, което се полюшваше на височината на главата му. То издаваше миризма на развалени яйца, която обаче бе станала толкова привична за Дий, че той дори не я усещаше. Мръсножълта светлина окъпа две извити колони от полирана кост, които бяха оформени така, че да наподобяват рамка на врата. Зад отвора цареше пълен мрак.

Дий пристъпи в подземната зала, за да се изправи пред един замръзнал бог.

През дългия си живот Магьосника бе виждал много чудеса. Беше започнал да приема необикновеното за обикновено, странното и причудливото за банално. Дий бе виждал как оживяват легендите от „Хиляда и една нощ“, беше се сражавал с чудовища от гръцките и вавилонските митове, бе пътувал през царства, които хората смятаха за измислици, създадени от пътешествениците Марко Поло и Ибн Батута. Знаеше, че митовете на келтите и римляните, галите и монголите, русите, викингите и дори маите са нещо повече от приказки — опират се на факти. Боговете на Гърция и Египет, духовете на американските равнини, тотемите от джунглите и японските мио-о 20 20 Статуи на божества в японския езотеричен будизъм. — Б.пр. някога бяха живели в действителност. Сега ги помнеха само като части от митове и откъслеци от легенди, но Джон Дий знаеше, че едно време те са крачили по земята. Те принадлежаха към расата на Древните, която бе управлявала света в продължение на хилядолетия.

Един от най-великите Древни бе Марс… а преди по-малко от двадесет и четири часа Дий го бе запечатал в гробница от здрава кост.

Магьосника пристъпи в обширното, но ниско кръгло помещение и реещото се кълбо светлина обагри всичко в жълтеникавия цвят на светло масло. Той огледа стаята. Макар че нейното местоположение му бе известно от векове, никога по-рано не бе имал причина да слезе тук долу и да се изправи пред Спящия бог. А вчера всичко се бе случило толкова бързо, че нямаше възможност да изследва гробницата. Той прокара длан по гладката стена до вратата и ученият в него разпозна материалите: колагенови влакна и калциев фосфат. Стените тук не се състояха от камък, а от кост. Дий забеляза две вдлъбнатини върху далечната стена. Между тях имаше две по-малки и той внезапно разбра какво вижда и осъзна къде се намира. Гледаше чифт очи и нос. Стаята не бе издълбана в едно-единствено парче кост, както си бе мислил — намираше се във вътрешността на огромен череп. За негов ужас черепът изглеждаше почти човешки. Дий усети как по гръбнака му полазват тръпки; беше чувал истории за Сенкоцарства, обитавани от великани човекоядци, макар че самият той никога не ги бе срещал. Вчера стените бяха гладки и полирани; днес приличаха на свещ, която е била оставена твърде близо до огъня. Отдавна застинали костни сталактити се спускаха от тавана като лепкав карамел; огромни мехури бяха замръзнали в момента, докато се пукат; капки и струи гъста течност се виеха в сложни шарки.

По средата на стаята имаше издигнат дълъг правоъгълен каменен плинт, опръскан с капки, които приличаха на бял восък. Древната плоча бе пукната надве.

А на пода пред плинта стоеше сива статуя, отчасти обвита в жълто. Тя представляваше огромен мъж, на ръце и колене, застинал в момента, докато се опитва да се надигне. Фигурата бе облечена като воин, с метално кожени доспехи от древното минало. Лявата й ръка бе протегната напред с разперени пръсти, докато дясната бе затънала до китката в пода. Тялото от кръста надолу също изчезваше в земята. Върху гърба на фигурата две зловещи създания с размерите на деца бяха замръзнали, докато се опитваха да скочат напред на козите си копита. Бяха слаби  като клечки, ребрата им се брояха, устите им бяха зейнали, разкривайки страховити зъби, а протегнатите им ръце завършваха с остри като ками нокти.

Дий повдигна палтото си, за да не обърше пода, и дръпна панталоните си нагоре, а после приклекна да разгледа по-добре статуите. Те приличаха на музеен експонат, класическа скулптура от Микеланджело или Бернини, може би — Фобос и Деймос на гърба на Марс Ултор. Дий помръдна ръка и светлинното кълбо се плъзна над главите на сатирите. Виждаха се и най-малките детайли: беше запазен всеки косъм, лигите, течащи по брадичките им, а един от тях — стори му се, че е Фобос — имаше дори счупен нокът. Само че това не бяха статуи; вчера те представляваха свирепи живи създания и Марс ги бе насъскал срещу него. Това би била ужасна смърт. Сатирите се хранеха с паниката и страха… а през вековете Дий бе научил, че има много неща, от които да се страхува. Мисълта за онова, което можеха да сторят с него Древните, винаги предизвикваше панически конвулсии в стомаха му. Фобос и Деймос биха пирували с него в продължение на месеци.