Майкъл Скот - Вълшебницата

Софи кимна.

— Прав си. Пророчеството е за нас, ние сме злато и сребро, ние сме специални.

— Фламел ни иска — продължи Джош, — Дий ни иска. Време е да получим някои отговори.

— Да нападнем тогава — каза Софи, като прескочи една кална локва. — Когато познавах Марс — тоест, когато Вещицата го е познавала, — той винаги казваше, че нападението е най-добрата защита.

— Треньорът ми по ръгби казва същото.

— Вашият отбор не спечели нито един мач миналия сезон — напомни му Софи.

Почти бяха стигнали до бараката, когато от нея изскочи диво облещеният Уилям Шекспир, стиснал в двете си ръце пламтящ тиган.

Без да се замисли нито за миг, Джош смъкна тубуса от рамото си и изтръска меча от него. Оръжието легна удобно в ръката му и пръстите му се свиха около лекьосаната кожена дръжка. Той направи крачка напред, заставайки между Шекспир и сестра си.

Безсмъртният дори не ги погледна. Обърна пламтящия тиган и изсипа съдържанието му. На калната земя изпопадаха половин дузина почернели наденички. Те засъскаха и зацвърчаха, но продължиха да горят и от тях във въздуха се издигнаха виещи се искрици. Едно от червенооките кучета излезе изпод бараката, сграбчи късче от още горящото месо с дългия си раздвоен език и го погълна цяло. Пламъците превърнаха очите му в рубини, а когато то облиза устни, от ъгълчетата на устата му излязоха струйки сив дим.

Шекспир се наведе и потупа грубо кучето по главата. Тъкмо щеше да се обърне и да се качи по стълбите, когато забеляза близнаците. Слабата вечерна светлина се отразяваше в големите му очила и ги превръщаше в сребърни огледала.

— Стана малка злополука с вечерята ни — каза той с бегла усмивка, която разкри развалените му зъби.

— Няма нищо. Не бяхме чак толкова гладни — рече бързо Софи. — Освен това се опитвам да откажа месото.

— Вегетарианци ли сте? — попита Шекспир.

— Нещо такова — каза Софи и Джош кимна в знак на съгласие.

— Вътре може да има малко салата — рече неясно безсмъртният. — Ние с Паламед не сме вегетарианци. Има плодове — добави той. — Много плодове.

Джош кимна.

— Звучи страхотно. — Само при мисълта за месо стомахът му се бунтуваше.

Шекспир сякаш чак сега забеляза меча в ръката на Джош.

— Блестящите си шпаги приберете 18 18 Цитат от „Отело“ на Шекспир (превод: Валери Петров). — Б.пр. — промърмори той.

— Пристъпи напред, извади изненадващо чиста бяла кърпичка, свали очилата си и започна да ги бърше. Софи забеляза, че без дебелите лещи той повече прилича на портрета на прочутия драматург, който бе виждала в учебниците. Шекспир си сложи пак очилата и погледна Джош. — Това Кларент ли е?

Момчето кимна. Усещаше как мечът потрепва леко в ръцете му и в плътта му бавно се просмуква топлина.

Шекспир се наведе напред, така че дългият му тесен нос се доближи на сантиметри от върха на оръжието, но не се опита да го докосне.

— Виждал съм много пъти близнака му — рече той отнесено. — Остриетата са еднакви, но дръжките се различават малко.

— Кога е било това, когато си бил с Дий ли? — попита проницателно Софи.

Шекспир кимна.

— Когато бях с доктора — потвърди той. Посегна и колебливо докосна върха на острието с показалеца си. Тъмният камък заискри и се изпъстри с плетеница от бледожълто, сякаш върху острието бе излята някаква течност. Във въздуха се разнесе дъх на лимон. — Дий наследи Екскалибур от своя предшественик, Роджър Бейкън, но всъщност искаше да открие Кларент. Мечовете близнаци са по-стари от Древните, били са стари много преди Дану Талис да се издигне от морето. Поотделно те са могъщи, но легендата твърди, че заедно имат силата да унищожат самата тъкан на планетата.

— Изненадан съм, че Дий не го е намерил — каза Джош, притаил леко дъх. Усещаше как мечът жужи в ръката му и по периферията на съзнанието му прелитаха странни образи. Някак си той разбра, че това са спомените на Шекспир.

Кръгла сграда в пламъци… 19 19 Става дума за прочутия лондонски театър „Глобус“, където са били поставяни пиесите на Шекспир. Театърът е унищожен от пожар през 1613 г., а по-късно е построен наново. — Б.пр.

Жалък мъничък гроб и едно младо момиче, застанало над ямата, което хвърля вътре шепа пръст…

И Дий. Беше малко по-млад, отколкото го помнеше Джош; по лицето му нямаше бръчки, косата му бе черна и буйна, а в козята му брадичка нямаше и помен от сиви косми.

— Магьосника винаги е смятал, че мечът е бил загубен в едно езеро, дълбоко в Уелските планини — продължи Шекспир. — Изгуби десетилетия да го търси там.