Майкъл Скот - Вълшебницата

— Може и да не ни е излъгала. — Джош притисна длани към лицето си и потърка челото си с пръсти, отмятайки назад дългата си руса коса. Опитваше се да си спомни какво точно се бе случило миналия четвъртък. — Тя не се съгласи с него, че не е знаел кои сме. Той каза, че всичко, което е направил, било, за да ни предпази: мисля, че с това тя беше съгласна — завърши той. — А последното, което ми каза Хеката, преди Световното дърво да изгори, беше:

„Никола Фламел никога и на никого не казва всичко“.

Софи затвори очи, опитвайки да се изолира от гледките и звуците на автомобилното гробище, и се съсредоточи. Насочи мислите си към началото на април, когато двамата бяха започнали временната си работа.

— Защо кандидатства точно за тази работа? — попита тя.

Джош примигна изненадано, после сбърчи вежди и напрегна паметта си.

— Ами татко видял обява в университетския вестник. „Търси се помощник за книжарница. Не търсим читатели, търсим работници“. Аз не исках да се захващам, но татко каза, че на нашите години работел в книжарница и щяло да ми хареса. Пратих автобиография и след два дни бях поканен на интервю.

Софи кимна, като си припомняше. Докато Джош беше в книжарницата, тя бе пресякла улицата, за да го изчака в малкото кафене. Бърнис, собственичката на кафенето, беше там и разговаряше с една жена с поразителна външност, която сега Софи познаваше като Пернел Фламел.

— Пернел — каза Софи толкова внезапно, че Джош се огледа, почти очаквайки да види жената зад себе си. Не би се изненадал от това.

— Какво за нея?

— В деня, когато получихме работата си. Ти беше на интервю в книжарницата, а аз бях в кафенето. Бърнис говореше с Пернел Фламел. Докато Бърнис правеше моя чай лате, Пернел ме заговори. Помня, че каза, че не ме е виждала в квартала преди, и аз й казах, че съм дошла, защото теб са те извикали на интервю в книжарницата. — Софи затвори очи, като си припомняше. — В онзи момент тя не ми каза, че е съсобственичка на книжарницата, но помня, че попита нещо от рода на: „О, видях те отвън с едно момче. Това приятелят ти ли е?“ Казах ѝ, че това е брат ми. Тогава тя каза: „Много си приличате“. Когато й казах, че сме близнаци, тя се усмихна, после бързо си допи питието и си тръгна. Пресече улицата и влезе в книжарницата.

— Спомням си как влезе — съгласи се Джош. — Не смятах, че интервюто върви особено добре. Останах с впечатлението, че Никола — или Ник… каквото там му е името — търси някой по-възрастен за работата. Тогава влезе Пернел, усмихна ми се и го повика в дъното на книжарницата. Видях как и двамата ме гледат. После тя излезе също толкова бързо, колкото беше дошла.

— Върна се в кафенето — промърмори Софи. После млъкна, докато спомените и събитията се наместваха в главата й. Заговори отново, почти шепнешком. — Джош, току-що си спомних нещо. Тя попита Бърнис дали още търси персонал. Подхвърли, че след като брат ми работи отсреща, би било идеално аз да работя в кафенето. Бърнис се съгласи и моментално ми предложи работата. Но знаеш ли, когато на следващия ден се появих на работа, забелязах нещо странно. Бих се заклела, че Бърнис изглеждаше малко изненадана да ме види там. Даже се наложи да й припомня, че ми е предложила работата предния ден.

Джош кимна. Помнеше, че сестра му му беше казала това.

— Мислиш ли, че Пернел някак я е накарала да те назначи? Би ли могла да направи това?

— О, да. — Очите на Софи станаха за кратко сребърни. Дори Вещицата от Ендор признаваше Пернел за необикновено могъща вълшебница. — Значи смяташ, че сме получили работата, защото сме близнаци? — попита тя отново.

— Изобщо не се съмнявам — рече ядосано Джош. — Ние сме били просто още един комплект близнаци, които семейство Фламел да прибавят към колекцията си. Изиграли са ни.

— Какво ще правим, Джош? — попита Софи. Гласът й беше също толкова суров като на брат й. Повдигаше й се от мисълта, че семейство Фламел са ги използвали по някакъв начин. Ако Дий не се бе появил в книжарницата, какво ли щеше да стане с тях? Какво ли щяха да им причинят семейство Фламел?

Джош хвана ръката на Софи и задърпа сестра си към вонящата метална барака, като внимателно заобикаляше дупките в земята. Кучетата се понадигнаха и извиха глави, за да проследят близнаците с блестящите си червени очи.

— Няма път назад. Нямаме избор, Софи; трябва да доведем това докрай.

— Но какъв ще е този край, Джош? Къде ще свърши… и как?

— Нямам представа — каза той. Спря и се обърна, за да погледне право в сините очи на сестра си. Пое си дълбоко въздух, потискайки гнева си. — Но знам едно нещо. Всичко това е заради нас.