Майкъл Скот - Вълшебницата

Фламел стоеше на най-долното стъпало на бараката. Въпреки тази допълнителна височина, той трябваше да държи главата си вдигната, за да гледа рицаря в лицето. Мъжът, когото Алхимика бе представил като Уилям Шекспир, се бе прибрал вътре и бе затръшнал вратата толкова силно, че цялата постройка се разтресе. Малко по-късно от комина се заиздига черен пушек.

— Когато е разстроен, той готви — обясни Паламед.

Джош преглътна тежко, после стисна носа си с пръсти и се насили да диша през устата, когато димът откъм бараката ги обгърна. И без това вече му се гадеше от пробудените му сетива и той знаеше, че трябва да избяга от миризмата на дим и смазка, иначе щеше да повърне. Видя, че сестра му го гледа с разширени от загриженост очи, и посочи с глава на една страна. Тя кимна, после се закашля и очите й се насълзиха, когато се появи още пушек на кълба около тях. Близнаците бързо се отдалечиха от разнебитената метална постройка, като стъпваха внимателно и избягваха дупките капани в калната земя. Джош потърка устните си с длан. Усети върху езика си вкус на олио и смазка.

— Каквото и да е това — промърмори той, — няма да го ям. — Хвърли кос поглед към сестра си. — Предполагам, че пробудените сетива си имат някои недостатъци.

— Само няколко. — Тя се усмихна и добави: — Мислех, че вече свикваш.

— Не — въздъхна Джош. — Поне засега.

Древният Марс го бе пробудил едва вчера — макар да му се струваше, че е минала цяла вечност — и той още бе напълно смазан от усещанията, връхлетели сетивата му. Всичко бе по-ярко, по-гръмко и далеч по-миризливо от когато и да било преди. Чувстваше дрехите груби и тежки върху кожата си и дори въздухът оставяше върху устните му горчив вкус.

— Жана ми каза, че след известно време ще можем да потискаме повечето усещания и да се съсредоточаваме само върху онова, което искаме да знаем — каза Софи. — Помниш ли колко зле ми беше, когато Хеката ме пробуди?

Джош кимна. След пробуждането Софи бе толкова отмаляла, че той трябваше да я носи.

— Теб, изглежда, не те засегна толкова силно — каза тя. — Но ми изглеждаш блед.

— Лошо ми е — каза Джош. Кимна към бараката, където облак от сиво-черен дим се виеше от кривия комин, изпълвайки въздуха с вонята на кипяща мазнина и гранясало олио. — А това никак не ми помага. Чудя се дали щеше да мирише толкова зле, ако сетивата ни не бяха пробудени?

— Вероятно не. — Тя се опита да се пошегува. — Може би затова човешките сетива са се притъпили с времето. Просто хората не са можели да се справят с всичко това.

Фламел внезапно погледна към близнаците и вдигна ръка.

— Стойте наблизо; не се отдалечавайте — извика той. После, следван от Паламед, се изкачи по стълбите и отвори рязко вратата. Двамата безсмъртни изчезнаха в сумрачната вътрешност и затръшнаха вратата след себе си.

Софи погледна към брат си.

— Изглежда, ние не сме поканени. — Въпреки че държеше гласа си предпазливо неутрален, Джош можеше да познае, че е ядосана; тя винаги хапеше долната си устна, когато бе раздразнена или разстроена.

— Май не. — Той дръпна горния край на тениската върху носа и устата си. — Какво мислиш, че става там вътре? Мислиш ли, че ако се приближим, ще успеем да чуем какво си говорят?

Софи хвърли бърз поглед към него.

— Сигурна съм, че ще чуем, но наистина ли искаш да се приближиш до тази смрад?

Очите на Джош се присвиха, щом му хрумна една мисъл.

— Чудя се…

— Какво?

— Може би затова миризмата е толкова отвратителна — каза той бавно. — Сигурно знаят, че няма да можем да я понасяме и тя ще ни държи настрани.

— Наистина ли мислиш, че ще си правят целия този труд? Защо — само за да могат да си говорят за нас? — Софи погледна пак към брат си и очите й проблеснаха за кратко в сребърно. — Това не е твоя мисъл, Джош.

— Как така не е моя мисъл? — попита той. — Аз се сетих за нея. — Той помълча за миг, после добави: — Нали?

— Първо, твърде е умна — възрази Софи. — И ми звучи като нещо, което би си помислил Марс. Според моите спомени — тоест, тези на Вещицата, — по едно време той си е мислел, че всички го преследват.

— А така ли е било? — попита Джош. Макар че Древния бе ужасяващ, той неволно изпитваше огромно съжаление към него. Когато Марс Ултор го бе докоснал, Джош усети съвсем малка частица от безкрайната болка на воина. Беше непоносимо.

— Да — каза Софи и очите й проблеснаха в сребърно, а гласът й бе малко по-силен от шепот. — Така е било. По времето, когато е станал Марс Ултор — Отмъстителя, той е бил едно от най-мразените и вдъхващи страх същества на планетата.