Майкъл Скот - Вълшебницата

Беше му нужно усилие да затвори тежката входна врата с нейното дебело бронирано стъкло и той внезапно осъзна, че именно заради такива дреболии му липсваше Дагон.

Дагон бе прекарал с него почти четиристотин години, още откакто Макиавели го бе намерил, ранен и полуумрял в Лазурната пещера на остров Капри. Италианецът го бе излекувал и в замяна съществото бе станало негов прислужник и секретар, телохранител и накрая дори приятел. Заедно бяха пътували по света и даже бяха влизали в някои от по-безопасните Сенкоцарства. Дагон му бе показал различни чудеса, а той на свой ред бе запознал съществото с изкуството и музиката. Въпреки страховития си вид, Дагон имаше необикновено красив и чист глас. Едва през втората половина на двадесети век, когато Макиавели за първи път чу завладяващите звуци на китовите песни, той разпозна в тях тоновете, които съществото умееше да издава.

Почти от половин хилядолетие Макиавели не бе допускал някой да му стане близък. Беше малко над тридесетте, когато се ожени за Мариета Корсини през 1502-а, и през следващите двадесет и пет години им се родиха шест деца. Но когато стана безсмъртен, бе принуден да „умре“, за да скрие истината, че никога няма да остарее. Тъмният древен, който го бе дарил с безсмъртие, му каза, че тази хитрост е необходима. Да остави Мариета и децата, беше едно от най-трудните неща, които бе правил някога, но той продължи да ги наглежда през остатъка от живота им. Беше ги гледал как остаряват, поболяват се и умират: това беше тъмната страна на дара на безсмъртието. Когато Мариета най-сетне умря, той се появи на погребението й дегизиран, а по-късно посети гроба й посред нощ, за да й отдаде последна почит и да положи клетва, че вечно ще зачита брачните им обети и никога няма да се ожени повторно. Беше спазил това обещание.

Макиавели закрачи по облицования с дървена ламперия коридор и притисна длан върху бронзовия бюст на Чезаре Борджия, който стоеше на една кръгла масичка.

— Dell’arte della guerra 16 16 „Изкуството на войната“ (ит.) — заглавие на книга от Николо Макиавели. — Б.пр. — произнесе той и гласът му отекна в празния коридор.

Чу се изщракване и част от стената се плъзна назад, разкривайки личния кабинет на Николо. Когато той влезе вътре, вратата се затвори със съскане и в ниши по стените засияха лампи. Във всяка къща, където бе живял, Макиавели бе имал такава стая — лично, тайно кътче. Това беше неговото владение. По време на съвместния му живот с Мариета, тя нямаше достъп до личните му стаи в никоя от къщите, а през последвалите векове дори Дагон никога не бе пристъпвал там. Някога до тези стаи се стигаше по таен проход, защитен с капани с шипове и остриета, а по-късно — от множество ключалки със сложни ръчно изработени ключове. Сега, през двадесет и първи век, помещението имаше бомбоустойчива обшивка и в него се влизаше с отпечатък от дланта и гласов модел.

Стаята представляваше идеален звукоизолиран куб. Нямаше прозорци, а две от стените бяха покрити с книги, събрани от Макиавели през вековете. Томчета, подвързани с кожа, стояха редом с такива, подвързани с прашен плат. Пожълтели пергаменти бяха наредени един до друг. Свитъци и подшити кожени листове лежаха до яркооцветени съвременни издания с меки корици. И всички тези книги, по един или друг начин, бяха свързани с Древните. Макиавели разсеяно намести една акадска плочка 17 17 Глинена плочка с клинописно писмо от Древна Месопотамия. — Б.пр. на четири хиляди години, избутвайки я назад върху разпечатка на интернет сайт за митологии.

Докато Фламел бе обсебен от идеята да попречи на Тъмните древни да се върнат на този свят, а Дий бе също толкова решен да върне света на неговите господари, Макиавели се бе съсредоточил върху откриването на истината зад загадъчните владетели на древната земя. Един от уроците, които бе усвоил в двора на Медичите, гласеше, че знанието е сила, затова той твърдо бе решил да разкрие тайните на Древните.

Цялата отсрещна стена бе покрита с компютърни екрани. Макиавели натисна един бутон и всички те светнаха. Всеки показваше различен образ. Това бяха избрани гледки от Париж и от дузина други световни столици, а четири екрана предаваха на живо национални и международни новини от целия свят. Един екран, по-голям от останалите, показваше движещ се зърнист сив образ. Макиавели седна в кожено кресло с висока облегалка и се втренчи в екрана, като се мъчеше да разбере какво вижда.

Това беше картина, предавана на живо от колата, която следеше Дий.