Майкъл Скот - Вълшебницата

Фламел опита да се освободи, но хватката на Паламед бе непоклатима. Аурата на Алхимика искреше и пламтеше, после изведнъж угасна със съскане и той се отпусна изтощен.

— Вярваш ли ми? — попита Паламед.

Никола кимна.

— Вярвам ти… но той защо е тук? — С израз на крайно отвращение Алхимика вдигна глава, за да погледне към дребния мъж, който се бе свил току зад входа на бараката и надзърташе иззад вратата.

— Той живее тук — рече простичко Паламед.

— Тук! Но той е…

— … мой приятел — каза кратко рицарят. — Много неща се промениха. — Той отпусна хватката си, после улови Никола за двете рамене и го вдигна на крака. Завъртя го и приглади омачканото му кожено яке, а след това изрече рязко някаква дума на неразбираем език и животните, които се тълпяха около близнаците, се втурнаха обратно под заслона на бараката.

Джош погледна към лежащия на земята меч и се зачуди дали е достатъчно бърз да стигне до него. Вдигна глава и видя, че тъмнокафявите очи на Паламед го наблюдават. Рицарят се усмихна и белите му зъби проблеснаха. После се наведе и вдигна Кларент от калта.

— Това не го бях виждал от дълго време — каза меко рицарят и акцентът му се усили, отново загатвайки за близкоизточния му произход. В мига щом бе докоснал меча, аурата му бе разцъфтяла около него и за миг той изглеждаше облечен в дълга черна плетена ризница с плътно прилепнала качулка, която покриваше ръцете му до върховете на пръстите, а надолу стигаше почти до коленете му. Във всяка брънка от ризницата проблясваха мънички отражения. Докато аурата му гаснеше, каменното острие на Кларент заблещука в червено-черно като масло във вода и по острието пробяга тих звук като шум от вятър във високи треви.

— Не! — Тъмното каменно острие отново стана кървавочервено, Паламед си пое дълбок треперлив дъх и внезапно изпусна меча. Върху тъмната му кожа лъщеше пот. Оръжието се заби с върха си в калната земя и се залюля насам-натам. Калта около него моментално се втвърди, изсъхна, а после се нацепи и напука. Паламед потърка енергично дланите си една в друга, а после ги избърса в панталоните си. — Мислех, че е Екскал… — Той се завъртя към Фламел. — Какво правиш с това… нещо? Би трябвало да знаеш какво представлява.

Алхимика кимна.

— Пазех го на сигурно място в продължение на векове.

— Пазил си го! — Рицарят стисна огромните си длани в юмруци. По предмишниците и врата му се издуха вени. — Щом си знаел какво е, защо не си го унищожил?

— Той е по-стар от човечеството — каза тихо Фламел, — по-стар дори от Древните и от Дану Талис. Как бих могъл да го унищожа?

— Отвратителен е — тросна се Паламед. — Нали знаеш какво е направил?

— Бил е само оръдие; нищо повече. Използвали са го зли хора.

Паламед поклати глава.

— Имахме нужда от него, за да се измъкнем — каза твърдо Алхимика. — Не забравяй, че ако не беше той, Нидхьог още щеше да е жив и да вилнее из Париж.

Джош пристъпи напред, издърпа меча от земята и избърса калния връх на острието в обувката си. Във въздуха се разнесе съвсем слаб дъх на портокали, но той бе горчив и леко кисел. В мига щом момчето докосна дръжката, го връхлетя вълна от чувства и образи:

Видя Паламед, Сарацинския рицар, начело на дузина рицари в брони и ризници. Доспехите им бяха покрити с белези и насечени, оръжията и щитовете им — нащърбени. Пробиваха си път с бой през армия от примитивни на вид зверочовеци, опитвайки се да стигнат до един малък хълм, където самотен воин в златна броня отчаяно се бранеше срещу създания, които представляваха ужасна кръстоска между хора и животни.

Паламед нададе предупредителен вик, когато едно огромно същество се надигна зад самотния воин — същество, което бе оформено като човек, обаче имаше еленови рога на главата си. Рогатият мъж вдигна къс каменен меч и воинът в златно падна.

Паламед стоеше над падналия воин и нежно измъкваше меча Екскалибур от ръката му.

Паламед тичаше през блатиста местност, гонейки еленоподобното същество. Нападаха го зверове — глиганочовеци и мечкочовеци, вълкочовеци и козелочовеци, — но той си сечеше път през тях с Екскалибур. Мечът пламтеше и оставяше във въздуха дъги от студена синя светлина.

Паламед стоеше в подножието на невероятно стръмна скала, гледайки как рогатият мъж без усилие се катери към върха.

А на върха съществото се обърна и вдигна нагоре меча, който бе използвало, за да убие краля. От него се виеше алено-черен дим. И той беше почти огледално отражение на меча в ръката на Сарацинския рицар.