Майкъл Скот - Вълшебницата

Смехът на Паламед прозвуча като силен лай и стресна двамата близнаци.

— Ха. Впечатлен съм. Малцина са живите, които могат да го познаят. Планът му е основан на проект на великия Себастиян ле Престр, маркиз Де Вобан.

— Това ми звучи като име на вино — промърмори Джош, все още хипнотизиран от откритието си.

— Срещал съм го веднъж — каза отнесено Фламел. — Той беше прочут френски военен инженер. — Завъртя се в седалката да погледне през задното стъкло. — На мен ми изглеждат като останки от коли — каза той сякаш на себе си.

Софи погледна с любопитство към брат си — как бе разбрал той, че тази бъркотия всъщност е замък? Но после, като вдигна поглед към стените от коли, моделът, който бе зърнала по-рано, се намести и тя различи очертанията на замъка — бойниците, кулите и тесните открити пространства, където защитниците можеха да стрелят отвисоко по нападателите. Някаква фигура се раздвижи зад едно от тях и изчезна.

— През годините трупахме колите като стени на замък — продължи Паламед. — Средновековните строители знаеха много за отбраната, а Де Вобан събра всичкото това знание, за да създаде най-здравите отбранителни съоръжения на света. Ние взехме най-доброто от всички стилове. Тук има възвишения и крепостни стени, външни дворове и вътрешен двор, барбикан 15 15 Укрепена порта на замък. — Б.пр. и кули.

Единственият вход е през този тесен проход, а той е проектиран така, че да се отбранява лесно. — Едрата му ръка посочи към смачканите коли. — А зад, между и в стените чакат какви ли не гадни капани.

Колата се затресе по метална повърхност. Двамата близнаци погледнаха през прозорците и откриха, че се движат по нещо като мост от тесни метални тръби, надвиснали над гъста, бълбукаща черна течност.

— Ровът — каза Джош.

— Нашата модерна версия на ров — съгласи се Сарацинския рицар. — Пълен е с петрол, вместо с вода. По-дълбок е, отколкото изглежда, и по дъното му има шипове. Ако нещо падне вътре… е, нека просто кажем, че няма да излезе. И разбира се, можем да го запалим за миг.

— Ние ли? — попита бързо Джош, хвърляйки поглед към сестра си.

— Ние — потвърди рицарят.

— Значи тук има и други като теб? — попита Джош.

— Не съм сам — съгласи се Паламед и се ухили за миг, а белите му зъби блеснаха на фона на тъмното му лице.

Преминаха по моста и навлязоха в друг проход, който извиваше и свършваше пред здрава метална стена от смачкани коли. Тя бе покрита с дебел слой ръжда с цвят на кръв. Паламед намали, но не спря. Натисна едно копче на таблото и цялата стена затрепери и бавно се плъзна на една страна, образувайки отвор точно колкото да се промуши колата. След като се озоваха вътре, ръждясалата порта тихо се плъзна обратно.

Отвъд нея имаше обширна площ от разровена и кална земя, осеяна с дупки, които бяха пълни с вода. Насред морето от кал се издигаше дълга правоъгълна метална барака, подпряна на бетонни блокчета. Беше разнебитена и мръсна, прозорците й бяха преградени с телена мрежа, а ръждата, нашарила металните стени, й придаваше нездрав вид. Намотки от бодлива тел минаваха по ръба на покрива. Два окаяни на вид флага — британският национален флаг и един с червен дракон върху зелено-бяло поле — плющяха, окачени на леко огънати прътове. И двата бяха дрипави и се нуждаеха от пране.

Софи прехапа бузата си отвътре, за да запази безизразната си физиономия.

— Очаквах нещо…

— … по-хубаво ли? — завърши Джош. Близначката му вдигна ръка и двамата плеснаха дланите си.

— По-хубаво — съгласи се тя. — Изглежда някак потискащо.

Джош забеляза глутница мършави кучета, които се спотайваха в сенките под бараката. Те бяха от същата порода и със същия цвят като огромното сиво-кафяво куче, което бе видял по-рано, само че бяха по-дребни и козината им нямаше блясък. Джош зърна алена искрица и примижа силно: очите на кучетата не бяха ли червени?

Никола се надигна в седалката. Прозя се и се протегна, докато се оглеждаше, после измърмори:

— За какво ти е толкова охрана, Паламед? От какво се боиш?

— И представа си нямаш — рече простичко Паламед.

— Кажи ми. — Никола разтърка лицето си и се приведе напред, опрял лакти на коленете си. — В края на краищата сме на една и съща страна.

— Не, не сме — каза бързо Паламед. — Може да имаме едни и същи врагове, но не сме на една и съща страна. Целите ни са съвсем различни.

— В какъв смисъл? — попита Фламел. — Вие се борите срещу Тъмните древни.

— Само когато се налага. Вие се опитвате да попречите на Тъмните древни да се върнат на този свят, докато аз и моите братя рицари ходим в Сенкоцарствата и връщаме оттам хората, които са останали затворени в тях.