Майкъл Скот - Вълшебницата

Гъстата течност забълбука и се замъгли, после засъска и почна да се изпарява; ясновидската магия имаше ограничена трайност. Младежът се смъкна от капака на колата и плисна лепкавите останки на земята, после внимателно изми купата с вода от една бутилка и я подсуши с гюдерия, преди да я прибере в багажника на колата, поставяйки я в малко метално куфарче, пълно с предпазна пяна. Купата беше едно от най-ценните му притежания и дори в моментите на безнадеждна бедност през ум не му бе минавало да я продаде.

Той седна в тапицираното с червена кожа купе на колата, отвори един кафяв плик и зачете досието, което му бе пратено по шифрован имейл. От черно-бялата снимка го гледаше белокос мъж със сурова външност. Беше уловен в крачка, докато пресичаше някаква улица. На заден план над покривите се издигаше Айфеловата кула, а датата в долната част на снимката показваше, че е правена на Бъдни вечер, преди шест месеца. Младежът лениво се зачуди защо ли Тъмните древни следят един от най-доверените си слуги. Това бе мъжът, когото пращаха да работи с него: европейският безсмъртен Николо Макиавели. Нарежданията на древните бяха недвусмислени — той трябваше да оказва на Макиавели всякаква помощ. Зачуди се дали италианецът прилича на Джон Дий. Беше срещал Дий за кратко и не го харесваше; той беше един от онези надменни европейски безсмъртни, които се мислеха за по-добри от всички останали просто защото бяха по-стари от Съединените щати. Но докато четеше за живота на Макиавели, откри, че този човек все повече му допада. Беше безмилостен, хитър и лукав, и го описваха като най-опасния човек в Европа.

Щеше да помага на Макиавели, разбира се. Всъщност нямаше избор; да се възпротиви на желанията на Тъмните древни, беше равносилно на самоубийство. Но лично той не смяташе, че има нужда от италианеца. Хвърли папката на пода, врътна ключа в стартера, натисна силно газта и завъртя волана. Колата описа полукръг, вдигайки облаци прах и пясък.

Били Хлапето никога не бе имал нужда от никого.

Автомобилното гробище представляваше истински лабиринт.

Зад портала във всички посоки се простираха грамади ръждясващ метал, между които едва можеше да се промъкне кола. Плътна преграда от стотици гуми надвисваше заплашително над тесните проходи. Една стена се състоеше изцяло от врати на коли, а друга — от предни и задни капаци. Двигатели, покрити с петна от капещ бензин и грес, бяха натрупани на висока купчина до една камара ауспуси, които бяха враснали в земята и приличаха на някаква абстрактна скулптура.

Паламед маневрираше с черното лондонско такси, навлизайки все по-навътре в чудовищния лабиринт от смачкани коли. Софи вече бе напълно будна. Беше се привела напред в седалката и гледаше през прозореца с ококорени очи. Посвоему автомобилното гробище бе също толкова необикновено като Сенкоцарството на Хеката. Макар да изглеждаше хаотично, тя инстинктивно усещаше, че в него има някакъв ред. Нещо трепна от дясната й страна и тя бързо се обърна натам, за да мерне смътно движение в сенките. Тъкмо щеше да извърне поглед, когато видя как някаква сянка помръдна и изчезна. Някой ги следеше, но въпреки изострените си сетива, тя не можеше да зърне създанията, макар да остана с впечатлението, че ходят изправени като хора.

— Това Сенкоцарство ли е? — попита тя на глас.

До нея Фламел се събуди и се размърда.

— В центъра на Лондон няма Сенкоцарства — измърмори той. — Те се намират край градовете.

Софи кимна — тя, разбира се, знаеше това.

Паламед направи остър ляв завой и вкара колата в още по-тесен проход. Назъбените метални стени бяха толкова близо, че почти одраскваха вратите на колата.

— Вече не сме в центъра на града, Алхимико — каза той с дълбокия си басов глас. — Намираме се в покрайнините, които имат донякъде съмнителна слава. Освен това грешиш; познавам двама Древни, които притежават малки Сенкоцарства, разположени в самото сърце на Лондон, а и доколкото знам, съществуват входове към поне още три, включително най-известното, във водите зад Портата на предателя 14 14 Таен вход за лондонския „Тауър“ по вода, откъм река Темза. — Б.пр. .

Джош изви врат, за да погледне нагоре към възвисяващите се стени от метал.

— Прилича на… — Той млъкна. Някъде в дълбините на съзнанието му менящата се схема се намести и той изведнъж осъзна какво вижда. — Това е замък — прошепна той. — Замък от смачкан метал и сплескани коли.