Майкъл Скот - Вълшебницата

Джош объркано премести поглед от Фламел към Паламед.

— Какви братя рицари? — попита той. — Кои?

Фламел си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че Паламед говори за Зелените рицари — каза той.

Паламед кимна.

— Точно така.

— Чувал съм слухове… — промърмори Алхимика.

— Верни са — каза късо Паламед. Отби колата до дългата барака с метален покрив и спря двигателя. — Не стъпвайте в дупките — посъветва ги той, докато отваряше вратата. — Не бихте искали да узнаете какво живее вътре.

Софи излезе първа, като мигаше силно зад слънчевите очила от светлината на следобедното слънце. Очите й щипеха и пареха, а гърлото й бе пресъхнало и я гъделичкаше. Зачуди се дали не хваща настинка. Макар че отчаяно се опитваше да не мисли за Паламед, част от спомените на Вещицата бяха проникнали в нейните и тя осъзна, че знае малко за него. Той беше безсмъртен човек, дарен с необикновената способност да се движи между Сенкоцарствата, без те да му влияят. Малцина от хората, влезли някога в създадените от Древните изкуствени светове, се връщаха. Човешката история — както древната, така и съвременната — бе пълна с хора, които просто бяха изчезнали. Малкото, които някак си бяха успели да се върнат, често откриваха, че на земята са минали стотици години, макар че в Сенкоцарствата са изтекли само няколко дни. Много от върналите се бяха луди или бяха започнали да вярват, че Сенкоцарството е истинският свят, а тази земя е само сън. Прекарваха целия си живот в опити да се върнат в онова, което смятаха за реален свят.

— Пак мислиш. — Джош я сръчка с лакът, за да я разсее.

Софи се усмихна.

— Аз винаги мисля.

— Имах предвид, че мислиш за неща, за които не бива. За Вещицата.

— Откъде знаеш?

Усмивката на Джош стана мрачна.

— За миг, само за миг, зениците на очите ти стават сребърни. Страшно е.

Софи обгърна тялото си с ръце и потрепери. Огледа се към стените от коли, заобикалящи ръждивата барака.

— Малко е зловещо тук, нали? Мислех си, че всички Древни и безсмъртни живеят в дворци.

Джош се завъртя в пълен кръг, но когато се обърна пак към нея, на лицето му имаше широка усмивка.

— Всъщност аз мисля, че е яко. Прилича на метален замък. А и ми изглежда невероятно сигурен. Няма начин дори да се приближиш до това място, без стражите да те усетят.

— Зърнах нещо да се движи, докато карахме през лабиринта — каза Софи.

Джош кимна.

— Одеве Паламед ми каза, че къщите по улиците около това място са празни. Той ги притежава всичките. Каза, че в тях имало някакви създания, наречени ларви и лемури.

— Пазители.

— Видях едно огромно куче… — Той кимна към глутницата, която лежеше съвсем неподвижно под бараката. — Беше като тези, само че по-голямо и по-чисто. Изглежда патрулираше по улиците. А ти видя укрепленията — добави той въодушевено. — Има само един вход, който се охранява силно, и от него се влиза в тесен проход. Така че колкото и голяма армия да имаш, не повече от двама-трима войници могат да нападат едновременно. Освен това са уязвими отгоре заради бойниците.

Софи посегна и стисна здраво ръката на брат си.

— Джош — каза тя остро, с разширени от загриженост сини очи. Никога по-рано не бе чувала брат си да говори така. — Престани. Откъде знаеш толкова за укрепленията на замъците…? — Гласът й заглъхна, когато сянката на една обезпокоителна идея затрептя в дълбините на ума й.

— Нямам представа — призна Джош. — Просто… някак си… го знам. Също както в Париж — знаех, че Дий и Макиавели трябва да са на някоя висока позиция, за да насочват гаргойлите. А по-рано днес, когато онези три същества се готвеха да нападнат…

— Закачулени зли духове — промърмори разсеяно Софи и се обърна да изгледа Никола, който се измъкваше сковано от колата. Когато той посегна вътре да извади раницата на Джош, тя видя, че кокалчетата на ръцете му изглеждат леко подути. Леля Агнес, която живееше в Пасифик Хайтс в Сан Франциско, имаше артрит и нейните кокалчета също бяха подути. Алхимика се състаряваше бързо.

— Да, те. По движенията им разбрах, че се строяват за атака. Разбрах, че средният ще нападне пръв, право напред, докато другите двама ще се опитат да минат отстрани. Знаех, че ако го спра, може би ще разсея другите и ще получим шанс да избягаме. — Джош внезапно млъкна, осъзнавайки какво говори. — Откъде знаех това? — зачуди се той.

— Марс — прошепна Софи. После кимна. — Трябва да е дошло от Бога на войната. — Момичето потрепери; двамата с брат й се променяха. После поклати леко глава: не, вече се бяха променили.