Майкъл Скот - Вълшебницата

— Марс. Да… спомням си — прошепна Джош. — Когато ме пробуждаше, в самия край той каза нещо — че ми давал дар, който можел да ми бъде полезен в идните дни. А после постави ръка върху главата ми и усетих как през мен потича невероятна горещина. — Той погледна към близначката си. — Какво ми даде той? Аз нямам никакви странни спомени като тези, които Вещицата даде на теб.

— Мисля, че вероятно трябва да се радваш, че не притежаваш спомените му — рече бързо Софи. — Вещицата е познавала Марс и го е презирала. Предполагам, че много от спомените му са отвратителни. Джош, мисля, че той ти е дал своите военни познания.

— Направил ме е воин? — Макар че мисълта бе страшничка, Джош не успя да скрие нотката на радост в гласа си.

— Може би дори нещо повече — каза Софи с тих и отнесен глас и очите й проблеснаха в сребърно. — Мисля, че те е направил стратег.

— А това хубаво ли е? — Той звучеше разочаровано.

Софи бързо кимна.

— Битките се печелят от мъже. Войните се печелят от стратези.

— Кой го е казал? — попита изненадано Джош.

— Марс — рече Софи и тръсна глава, за да прогони внезапния приток на спомени. — Не разбираш ли? Марс беше върховният стратег; той никога не е губил битка. Това е изумителен дар.

— Но защо ми го е дал? — зададе Джош въпроса, който беше и в ума на Софи.

Преди тя да успее да отговори, вратата на дългата метална барака изведнъж се отвори със скърцане и една фигура в оцапан работен комбинезон се спусна бързешком по стълбите. Дребен и слаб, с прегърбени рамене и удължено овално лице, мъжът примигваше късогледо към таксито. Имаше мъхнати мустачки и макар че темето му бе плешиво, косата около ушите и на тила му се спускаше чак до раменете.

— Паламед! — сопна се той, очевидно раздразнен. — Какво означава това? — Английският му беше чист и правилен, с ясно произнасяне на всяка дума. Той видя близнаците и млъкна. Измъкна от горния си джоб чифт огромни очила с черни рамки и ги сложи на носа си. — Кои са тези хора? — После се обърна и забеляза Никола Фламел в същия момент, когато и Алхимика го видя.

Двамата реагираха едновременно.

— Фламел! — изпищя дребният човечец. Завъртя се, втурна се назад към бараката и се закатери с препъване по металните стъпала.

Никола измърмори нещо на старофренски, отвори рязко раницата на Джош и измъкна Кларент от картонения тубус. Стисна здраво меча с две ръце и го размаха над главата си. Острието засвистя и засвири във въздуха.

— Бягайте! — изкрещя той на близнаците. — Бягайте, спасявайте се! Това е капан!

Преди Софи или Джош да успеят да реагират, Паламед се извиси зад Алхимика и огромните му длани стиснаха раменете на Фламел. Аурите на двамата безсмъртни запламтяха и запукаха, яркозеленото на Алхимика се смеси с по-тъмното маслиненозелено на рицаря. Въздухът, миришещ на метал и гума, се изпълни с чистия аромат на мента и пикантния дъх на карамфил. Фламел се помъчи да замахне с Кларент, но рицарят стегна хватката си, натисна Алхимика надолу и го принуди да падне на колене. Пръстите му се впиха в плътта, притискайки нервите. Мечът падна от ръката на Фламел.

Софи разпери пръстите на дясната си длан и се приготви да призове стихията на Огъня, но Джош хвана ръката й и я дръпна надолу.

— Не — каза той напрегнато, точно когато глутницата кучета изскочи изпод бараката и се струпа около тях. Животните се движеха напълно безшумно, а устните им се бяха отдръпнали назад, разкривайки свирепи жълти зъби и провиснали езици, които бяха раздвоени като на змия. — Не мърдай — прошепна той и стисна ръката на близначката си. Кучетата бяха толкова близо, че можеше да види, че очите им са изцяло червени, без никаква следа от бяло или от зеници. Зъбите щракаха и той усети как влажни устни докосват пръстите му. Животните издаваха застояла миризма като от гнили листа. Макар че кучетата не бяха едри, бяха невероятно мускулести — едно се блъсна в краката на Джош, избутвайки го към Софи. Аурите на близнаците заискриха и кучето, притиснато към Джош, се отдръпна с настръхнала козина.

— Стига! — Гръмкият глас на Паламед отекна в цялото автомобилно гробище. — Това не е капан. — Рицарят се наведе над Никола. Едрите му ръце оставаха впити в раменете на Алхимика и го притискаха към земята. — Аз може и да не съм ти съюзник, Никола — призна Паламед, — но не съм ти и враг. Всичко, което ми е останало, е моята чест, а аз обещах на приятеля си Сен Жермен, че ще се погрижа за теб. Няма да предам доверието му.