Майкъл Скот - Вълшебницата

Джош си пое дълбок треперлив дъх, докато образите избледняваха. Рогатият мъж бе държал Кларент, близнака на Екскалибур. Той отвори очи и погледна оръжието, и в същия миг разбра защо Паламед бе вдигнал меча от земята. Двете оръжия бяха почти еднакви; имаше само дребни разлики в дръжките им. Сарацинския рицар бе предположил, че каменният меч е Екскалибур. Джош се съсредоточи силно върху сивото острие и се опита да фокусира мислите си върху онова, което бе видял току-що — воинът в златната броня. Нима това беше…?

Застоял мирис на немито тяло го блъсна в носа и Джош се обърна, за да открие, че плешивият мъж, когото бяха видели по-рано, стои близо до него и присвива късогледо очи зад дебелите очила с черни рамки. Очите му бяха бледосини. И вонеше. Джош се закашля и отстъпи крачка назад с насълзени очи.

— Човече, една баня ще ти дойде добре!

— Джош! — възкликна потресено Софи.

— Не съм привърженик на баните — каза мъжът с отсечения си акцент. Гласът му бе в пълен контраст с външността му. — Те вредят на естествените масла в тялото. Мръсотията е здравословна.

Той пристъпи от Джош към Софи и я измери с поглед. Джош забеляза, че сестра му замига силно и сбърчи нос. После стисна здраво устата си и се отдръпна назад.

— Виждаш ли за какво говорех? — каза той. — Този човек има нужда от баня. — Избърса мръсотията от острието на меча и пристъпи към сестра си. Дребният мъж изглеждаше безобиден, но Джош знаеше, че нещо в него ядосва — или може би плаши? — Алхимика.

— Да. — Софи се опитваше да не диша през носа. Вонята, идеща откъм мъжа, бе неописуема: смесица от миризма на спарено тяло, мръсни дрехи и гранясала коса.

— Бас ловя, че сте близнаци — рече мъжът, местейки поглед от единия към другия. После кимна, отговаряйки на собствения си въпрос. — Близнаци. — Протегна мръсните си пръсти да докосне косата на Софи, но тя отблъсна ръката му. Аурата й заискри и вонята около мъжа доловимо нарасна.

— Не ме докосвай!

Фламел застана между мъжа в работния комбинезон и близнаците.

— Какво правиш тук? — попита той. — Мислех, че си мъртъв.

Онзи се усмихна, разкривайки ужасно развалени зъби.

— Аз съм толкова мъртъв, колкото и ти, Алхимико. Макар че съм по-известен от теб.

— Вие двамата явно сте се срещали и преди — рече Джош.

— Познавах този… — Никола се поколеба и бръчки прорязаха лицето му — … този човек, откакто беше момче. Всъщност едно време имах големи надежди за него.

— Някой ще ни каже ли кой е той? — попита Джош, местейки поглед от Алхимика към Паламед и обратно в очакване на отговор.

— Той беше мой чирак, преди да ме предаде — тросна се ядно Фламел. — Стана дясна ръка на Дий.

Близнаците моментално се отдръпнаха от мъжа, а ръката на Джош стисна по-силно меча.

Плешивият човек килна глава на една страна и изражението му стана безпомощно и неописуемо тъжно.

— Това беше много отдавна, Алхимико. Не съм общувал с Магьосника от векове.

Фламел пристъпи напред.

— Какво те накара да си промениш решението? Да не би той да не ти плащаше достатъчно, за да предадеш жена си, семейството си, приятелите си?

Болка проблесна в бледосините очи на мъжа.

— Правил съм грешки, Алхимико, вярно е. И съм прекарал няколко живота в опити да ги изкупя. Хората се променят… Е, поне повечето хора. Освен теб. Ти винаги си толкова уверен в себе си и в своята роля в света. Великият Никола Фламел никога не греши… или ако греши, то никога не си го признава — добави той много тихо.

Алхимика се извърна от мъжа и впери поглед право в близнаците.

— Това — каза той, като махна с ръка към дребния мъж в оцапан комбинезон, — е бившият чирак на Дий, безсмъртният човек Уилям Шекспир.

Застанал в рамката на вратата на своята внушителна градска къща, Николо Макиавели гледаше как доктор Джон Дий се качва в лъскавата черна лимузина. Елегантно облеченият шофьор затвори вратата, кимна на Макиавели и седна на шофьорското място. Миг по-късно колата се отдели от тротоара и както бе предполагал италианецът, Дий нито погледна назад, нито му махна с ръка. Сивите като камък очи на Макиавели проследиха лимузината, докато тя се вливаше във вечерния трафик. Тъкмо щеше да излезе от „Плас дю Канада“, когато едно невзрачно рено зае позиция на три коли зад нея. Макиавели знаеше, че реното ще следи Дий в продължение на три пресечки, а после ще бъде заменено от втора, а след това и от трета кола. Камери, монтирани върху таблото на всяка от тях, щяха да предават картина към компютъра на Макиавели. Той щеше да следи Дий през всеки един миг, докато докторът останеше в Париж. Инстинктите му, изострени от векове борба за оцеляване, го предупреждаваха, че Дий е замислил нещо. Английският магьосник бе прекалено нетърпелив да си тръгне и отхвърли предложеното му от Макиавели легло за нощувка, като заяви, че трябвало незабавно да се върне в Англия и да поднови издирването на Фламел.