Майкъл Скот - Вълшебницата

— Това са спомените на Вещицата — каза Джош. — Опитвай се да не мислиш за тях.

— Знам. — Софи поклати глава. — Но не зависи от мен. Те сякаш се промъкват по периферията на съзнанието ми. — Тя потрепери и обгърна тялото си с ръце. — Това ме плаши. Ами ако… ами ако нейните мисли погълнат моите? Какво ще стане тогава с мен.

Джош поклати глава. Нямаше представа. Само мисълта да изгуби близначката си бе ужасяваща.

— Мисли за нещо друго — настоя той. — За нещо, което Вещицата не би могла да знае.

— Опитвам се, но тя знае толкова много — каза жално Софи. Завъртя се, като се мъчеше да се съсредоточи върху обкръжението си и да не обръща внимание на странните чужди мисли дълбоко в ума си. Знаеше, че трябва да е силна, налагаше й се да е силна заради брат си, но не можеше да надмогне спомените на Вещицата. — Всеки, когото погледна, всичко, което видя, ми напомня колко са се променили нещата. Как да мисля за нещо обикновено, щом се случва всичко това? Виж ни, Джош — виж къде се намираме, какво става с нас. Всичко се е променило… променило се е напълно.

Джош кимна. Намести тубуса върху рамото си и тежкият меч вътре изтропа. Още от първия миг в книжарницата, когато бе подал глава от избата и бе видял Фламел и Дий да се бият с копия от зелена и жълта енергия, бе разбрал, че светът никога вече няма да бъде същият. Това беше — кога? — преди четири дни, но през тези четири дни светът се бе преобърнал с главата надолу. Всичко, което си мислеше, че знае, се оказа лъжа. Бяха се срещнали с митове, бяха се сражавали с легенди; бяха пропътували половината свят за едно мигване на окото, за да се бият с праисторическо чудовище и да видят как каменни изваяния оживяват и тръгват с тътрене напред.

— Знаеш ли — каза изведнъж Софи, — миналия четвъртък наистина трябваше да си вземем почивен ден.

Джош не можа да сдържи усмивката си.

— Да, трябваше. — От седмици се опитваше да убеди Софи да си вземат почивен ден, за да могат да посетят „Експлораториума“ — научния музей близо до моста „Голдън Гейт“. Още откакто бе чул за него, гореше от желание да види прочутата „Слънчева картина“ на Боб Милър, творение от слънчева светлина, огледала и призми. После усмивката му помръкна. — Ако го бяхме направили, тогава нищо от това нямаше да се случи.

— Именно — каза Софи. Погледна към възвисяващите се наоколо метални стени от ръждясващи коли, надупчената кална земя и червенооките кучета. — Джош, искам нещата да станат пак такива, каквито си бяха. Обикновени. — Тя се обърна отново към близнака си, очите й уловиха неговите и ги задържаха. — Но ти не искаш — каза накрая.

Джош дори не се опита да го отрече. Сестра му щеше да разбере, че лъже; тя винаги разбираше. А и беше права: макар че бе изтощен и едва се справяше с пробудените си сетива, той не искаше нещата да станат каквито бяха; не искаше отново да е обикновен. Цял живот бе бил обикновен, а когато хората все пак го забелязваха, виждаха в него само половината от един чифт близнаци. За всички те бяха Джош и Софи. Заедно ходеха на летен лагер, заедно ходеха на концерти и на кино и никога не бяха прекарвали дори един празник разделени. Поздравителните картички за рождения им ден винаги бяха адресирани и до двамата; поканите за празненства винаги идваха с имената и на двамата. Обикновено това не го вълнуваше, но през последните няколко месеца тези неща бяха започнали да го дразнят. Какво ли щеше да е да гледат на него като на отделна личност? Ами ако Софи я нямаше? Ако той беше само Джош Нюман, а не половината от близнаците Нюман?

Обичаше сестра си, но това бе неговата възможност да е различен, да е самостоятелна личност.

Беше завиждал на Софи, когато нейните сетива бяха пробудени, а неговите — не. Беше се уплашил от нея, когато я видя да се сражава, използвайки невъзможни сили. Беше изпитал ужас за нея, когато видя болката и объркването ѝ, причинени от пробуждането. Но сега, когато собствените му сетива бяха пробудени и светът бе станал отчетлив и ярък, той бе съзрял за миг своя потенциал и започваше да разбира в какво може да се превърне. Бе доловил мислите на Нидхьог и внушенията на Кларент, бе зърнал мимолетни видения на светове отвъд въображението му. Знаеше — без капчица съмнение, — че иска да премине към следващия етап и да бъде обучен в стихийните магии. Просто не бе сигурен дали иска да го стори с Алхимика. В Никола Фламел имаше нещо нередно. Разкритието, че преди тях е имало и други близнаци, го бе стреснало и разтревожило. Джош имаше въпроси — стотици въпроси, — но знаеше, че от Алхимика няма да получи прям и честен отговор. В момента не знаеше на кого да вярва — освен на Софи, — а осъзнаването, че тя предпочита да не притежава своите сили, го плашеше. Макар че от пробудените си сетива бе получил туптящо главоболие и киселини в стомаха, гърлото го дращеше, а очите го щипеха, той не би се отказал от тях. Осъзна, че за разлика от сестра си се радва, че не си е взел почивен ден в четвъртък.