Майкъл Скот - Вълшебницата

— Фламел го е открил в една пещера в Андора — рече Софи.

— Смята, че Карл Велики го е скрил там през девети век.

Шекспир се усмихна.

— Значи Магьосника е грешал. Приятно е да разбереш, че докторът невинаги е прав.

Софи излезе иззад Джош и бутна ръката му надолу. Вятърът стенеше в каменното острие.

— Ти наистина ли… наистина ли си Уилям Шекспир? Барда? — попита тя. Въпреки всичко, което бе видяла и преживяла през последните няколко дни, тази мисъл й вдъхваше благоговение.

Мъжът отстъпи назад и направи изненадващо елегантен реверанс, изтегнал крак и свел глава почти до нивото на кръста.

— На вашите услуги, милейди. — Ефектът бе развален донякъде от спарената телесна миризма, носеща се от него. — Моля, наричайте ме Уил.

Софи не беше сигурна как да реагира.

— Никога досега не съм срещала някой известен… — започна тя, а после млъкна, щом осъзна какво говори.

Шекспир се изправи. Джош се закашля и отстъпи с насълзени очи.

— Запознала си се с Никола и Пернел Фламел — каза Шекспир на своя идеален английски, — доктор Джон Дий, граф Сен Жермен, и разбира се, Николо Макиавели — продължи той. — И без съмнение си срещнала очарователната Жана д’Арк.

— Да — каза Софи със стеснителна усмивка, — срещнахме ги всичките. Но никой от тях не е известен, колкото теб.

Уилям Шекспир се замисли за миг върху това, после кимна.

— Сигурен съм, че Макиавели и определено Дий биха възразили. Но, да, права си, разбира се. Никой от тях няма моята… — той направи пауза — … творческа биография. Моето дело е оцеляло и процъфтяло, докато техните не са чак толкова популярни.

— А ти наистина ли си служил на Дий? — попита изведнъж Джош, като осъзна, че му се отваря възможност да получи някои отговори.

Усмивката на Шекспир помръкна.

— Прекарах двадесет години в негова служба.

— Защо? — попита Джош.

— Виждал ли си го някога? — отвърна Шекспир.

Джош кимна.

— Тогава знаеш, че Дий е най-опасният от всички врагове: той наистина вярва, че онова, което върши, е правилно.

— И Паламед каза същото — промърмори Джош.

— Истина е. Дий е лъжец, но аз постепенно осъзнах, че той вярва в лъжите, които разправя. Защото иска да вярва, има нужда да вярва.

Дъжд запръска над автомобилното гробище, барабанейки по смачканите коли.

— Но прав ли е? — попита бързо Джош и се приведе, щом големи капки дъжд заудряха по стената на металната барака. Посегна и сграбчи ръката на Шекспир. Аурата му моментално пламна в яркооранжево, а тялото на мъжа бе обвито в бледожълто сияние. Ароматите на портокал и лимон се смесиха и резултатът щеше да е приятен, ако не бе омърсен от вонята на немитото тяло на Барда.

Дий, по-млад, без бръчки по лицето, с черни коса и брада, се взираше в огромен кристал, а до него стоеше Уилям Шекспир.

Образи в кристала…

Тучни зелени поля…

Овощни градини, натежали от плод…

Морета, гъмжащи от риба…

— Чакай… ти мислиш, че Дий трябва да върне Древните на този свят?

Уилям Шекспир тръгна към стълбите.

— Да — каза той, без да се обръща. — Моите собствени проучвания ме карат да вярвам, че може би това е правилното решение.

— Защо? — попитаха близнаците.

Барда се завъртя към тях.

— Повечето Древни са изоставили този свят. Потомците им от Следващото поколение си играят с човеците и използват света едновременно като площадка за игра и бойно поле, но най-опасни от всички сме ние, хората. Ние унищожаваме този свят. Смятам, че Тъмните древни трябва да се върнат, за да ни попречат да унищожим земята.

Зашеметени, близнаците се спогледаха вече съвсем объркани. Джош заговори пръв.

— Но Никола каза, че Тъмните древни искат хората за храна.

— Някои, да. Но не всички Древни ядат плът; някои се хранят със спомени и чувства. Това изглежда малка цена за рай без глад, без болести.

— За какво са ни Тъмните древни? — попита Софи. — Ако се съберат Алхимика, Дий и другите като тях, със сигурност ще имат достатъчно сили и знания, за да спасят света?

— Не мисля така.

— Но Дий е могъщ… — започна Джош.

— Не ме питай нищо за Дий; не мога да ти отговоря.

— Ти си прекарал с него двадесет години; трябва да го познаваш по-добре от всеки друг на този свят — възрази Софи.

— Никой не познава истински Магьосника. Аз го обичах като баща, като по-голям брат. Той олицетворяваше всичко, на което се възхищавах, всичко, което исках да бъда. — Една-единствена сълза се появи внезапно под дебелите очила на безсмъртния и се търкулна по бузата му. — А после той ме предаде и уби сина ми.