Майкъл Скот - Вълшебницата

Магьосника бе събрал в килиите армия — създания от всеки народ и от митовете на всяка раса. Всички те без изключение бяха чудовища, които предизвикваха кошмари у хората от хилядолетия насам. А щом имаше армия, това означаваше, че наближава война. Сочните устни на Пернел се извиха в крива усмивка. Изглежда, тя бе единственият човек на Алкатраз… заедно с подбрана колекция митични зверове, кошмарни чудовища, вампири и превръщенци. В морето имаше нереиди, отмъстителната Богиня-врана бе заключена в една килия дълбоко в недрата на острова, а някакъв невероятно могъщ Древен или Потомък я нападаше от неизвестно място на континента.

Усмивката на Пернел помръкна; беше сигурна, че някога в миналото се е намирала и в по-тежко положение, но точно в момента не можеше да си спомни кога. А и винаги по-рано бе имала до себе си Никола. Двамата заедно бяха непобедими.

Съвсем лек ветрец полъхна и разроши косата ѝ, а после прашинките се завихриха и в полумрака се мярна неясна фигура. Пернел се втурна обратно на слънце, където бе най-силна. Съмняваше се, че това е сфинксът; щеше да надуши непогрешимата му миризма: мускусен дъх на лъв, птица и змия.

Една фигура се очерта на входа и придоби наситеност и плътност, когато светлината падна върху нея — фигура, съставена от червени частици ръжда и блестящи късчета паяжина: беше призракът Хуан Мануел де Аяла, откривател и пазител на Алкатраз. Той се поклони дълбоко.

— Радвам се да те видя жива и здрава, мадам — каза привидението на официален старомоден испански.

Пернел се усмихна.

— Защо, да не мислеше, че ще се присъединя към теб като дух?

Полупрозрачният Де Аяла заплува във въздуха, обмисляйки внимателно въпроса, после поклати глава.

— Знаех, че ако загинеш на острова, няма да останеш тук. Духът ти щеше да тръгне да се скита.

Пернел кимна в знак на съгласие и очите й се замъглиха от печал.

— Щях да намеря Никола.

Идеалните зъби, които морякът призрак никога не бе имал приживе, блеснаха в усмивка.

— Ела, мадам, ела: мисля, че има нещо, което трябва да видиш. — Той се обърна и се понесе обратно към стълбите. Пернел се поколеба; тя вярваше на Де Аяла, но призраците не бяха най-умните същества и бе лесно да ги измамиш. А после долови във влажния и солен въздух слаб и неясен дъх на мента. Без да се колебае нито миг повече, Вълшебницата последва призрака в сенките.

Никола седеше пред двата еднакви компютърни екрана. Уилям Шекспир беше от лявата му страна, а Джош бе надвиснал над раменете им, като се опитваше да се държи колкото може по-далеч от английския безсмъртен и да диша само през устата си. Когато Шекспир се движеше, оставяше подир себе си диря от миризма, но когато седеше неподвижно, зловонието се събираше около него като гъст облак. Паламед и Софи бяха излезли да нахранят кучетата.

— Повярвай ми, съвсем лесно е — обясняваше Шекспир търпеливо, а очите му изглеждаха огромни зад очилата. — Това е просто разновидност на ясновидската магия, на която ме научи Дий преди повече от четиристотин години.

— Трябва ли на този етап да спомена, че компютърът е изключен? — намеси се Джош, внезапно осъзнал онова, което явно никой друг не забелязваше. — Само екраните са включени.

— Но на нас само те ни трябват — рече загадъчно Шекспир. Погледна към Алхимика. — Дий винаги използваше отразяваща повърхност за ясновидство…

— Ясновидство ли? — Джош се намръщи. Беше чувал Фламел да употребява същата дума. — Какво искаш да кажеш?

— Идва от старата френска дума descrier — измърмори Шекспир, — която означава „показвам“. В случая на Дий означава „разкривам“. Докато бях с него, той навсякъде носеше със себе си огледало.

Фламел кимна.

— Неговия прочут „показващ камък“ или магическа леща. Чел съм за нея.

— Той я демонстрира пред самата кралица Елизабет в дома й в Мортлейк — каза Шекспир. — Тя беше толкова ужасена от видяното, че избяга от къщата и никога повече не се върна там. Докторът можеше да погледне през лещата и да я фокусира върху хора и места по целия свят.

Фламел кимна.

— Често съм се чудил какво е представлявала.

— Прилича ми на телевизия — каза бързо Джош. А после осъзна, че говори за нещо от седемнадесети век.

— Да, много приличаше на телевизия, но без камера на другия край, която да предава картината. Това беше късче от технологията на Древните — допълни Шекспир, — дар от господаря на Дий. Мисля, че представляваше органична леща, която се задействаше от силата на аурата му.