Майкъл Скот - Вълшебницата

Объркан, Дий поклати глава.

— Аз бих си помислил, че ще се нуждаем от Марс в наближаващата битка.

— Неговият гняв вероятно ще опустоши този свят и всички съседни царства… а тогава или някой човешки герой, или някой воин Древен ще бъде принуден да го унищожи напълно. А докато е в катакомбите, поне знам къде се намира и знам, че е в безопасност.

Дий се опита да открие някакъв смисъл в чутото.

— Как можеш да твърдиш, че го обичаш, и въпреки това да искаш да е обречен на тази жива смърт?

По-скоро усети, отколкото чу свистенето на нокти, които профучаха във въздуха пред лицето му. Те пробиха с пукот кожената седалка и се разнесе съскане. Когато Древната заговори, гласът й трепереше от чувства.

— През вековете човешките народи са наричали Марс с много имена. Аз го наричам Хор 27 27 Египетски бог, който понякога се свързва с войната. — Б.пр. … и той е малкото ми братче.

Зашеметен, Дий се облегна в седалката.

— Но тогава защо Вещицата го е проклела? — попита той. — Ти намекваш, че това проклятие всъщност го предпазва.

— Защото тя го обичаше повече и от мен. Вещицата от Ен-дор е негова жена.

Байтал.

Вълшебницата заотстъпва от съществото, което бе минало през паяжината. То явно бе спало в килията отзад. В последния миг преди появата му тя бе зърнала смътно движение, но не бе достатъчно бърза, за да избегне замахналите лапи. Един нащърбен нокът бе раздрал плътта й и сега рамото и ръката й пареха като изгорени. Пернел знаеше, че трябва час по-скоро да излезе отново на слънце и да промие раната. Побиваха я тръпки от мисълта що за гадости може да има под ноктите на байтала.

Зад вампира паяжината висеше разкъсана на парцали. Мънички зелени искрици играеха по нея и Вълшебницата се зачуди дали те не бяха събудили създанието. Върху ивиците още се виждаха части от образите на Никола, Джош и Шекспир.

А после второ същество пристъпи през висящите нишки паяжина.

Пернел забеляза, че двете създания си приличат толкова много, че биха могли да са близнаци. Лицата им бяха прекрасни, с фини и деликатни индийски черти, безупречна кожа и огромни влажни кафяви очи. Тя знаеше, че байталите обикновено държат черните си прилепови криле, увити около себе си, за да скриват съсухрените си сивокожи тела и ноктестите си крайници, до мига, в който нападнат.

Пернел заотстъпва заднишком по коридора, бавно отдалечавайки се от байталите, като отчаяно се мъчеше да си спомни какво знае за тях. Те бяха примитивни и звероподобни твари, създания на нощта и тъмнината, и подобно на много нощни представители на вампирския клан бяха чувствителни към светлина и не можеха да понасят слънцето.

Трябваше да стигне до стълбите зад себе си… но не смееше да се обърне и да побегне.

Де Аяла се появи пред двамата байтали, вдигна двете си ръце и се плъзна през създанията. Застена — протяжен, ужасяващ вой на крайно отчаяние и абсолютна самота, който отекваше във влажните камъни. Байталите не обърнаха внимание на призрака. Огромните им очи бяха вперени във Вълшебницата, леко разтворените им устни разкриваха идеално бели зъби, а по брадичките им се стичаше слюнка. Де Аяла изчезна, а после вратите над главите им започнаха да се тряскат и дрънчат с такава сила, че отгоре се посипа прах. Байталите изобщо не реагираха. Само продължиха да се промъкват напред.

— Мадам, не мога да ви помогна — каза отчаяно Де Аяла, като се появи до Вълшебницата. — Те сякаш знаят, че съм призрак и нямам сили да ги нараня.

— Изглеждат гладни — промърмори Пернел — и явно разбират, че не могат да те изядат. — Тя спря, щом забеляза, че зад вампирите дрипавите останки от паяжината са засияли в мътно трепкащо зелено. Зърна откъслечен образ на съпруга си, очертан от своята аура.

— Пернел.

Гласът на Никола представляваше едва доловим шепот. Край него се мярна някакво движение, а после аурата му запламтя толкова ярко, че мътно зелено сияние бликна през останките от паяжината в коридора на Алкатраз.

Вълшебницата знаеше дузина магии, които можеха да поразят вампирите, но за да ги използва, трябваше да задейства аурата си… а това щеше да привлече сфинкса. Тя продължи да отстъпва. Веднъж да стигнеше до стълбите, щеше да се обърне и да се втурне нагоре с надеждата, че ще стигне до вратата, преди създанията да я повалят. Смяташе, че би могла да успее. Байталите бяха горски създания; ноктите им бяха предназначени за мека пръст и дървесна кора и тя бе видяла как се хлъзгат по каменния под. Свитите им криле също бяха неудобни и ги правеха тромави. Пернел направи още една крачка назад към светлия правоъгълник на вратата зад себе си. Вече усещаше топлината на слънцето върху гърба си и разбра, че е близо до стълбите.