Майкъл Скот - Вълшебницата

Тогава сред ивиците висяща паяжина тя видя Софи и Джош, застанали от двете страни на съпруга й. Близнаците се взираха съсредоточено в нея, сбърчили силно вежди. Аурата на Никола грееше в ярко изумрудено. От дясната му страна Софи бе разцъфнала в сребърно, а Джош отляво — в златно. Паяжината засия като фенер и освети целия коридор.

— Пернел.

При този звук и внезапната светлина двата байтала се обърнаха, фучейки като котки, и Пернел видя как съпругът й протегна разперената си длан към нея. Светли искрици играеха по върховете на пръстите му… и в този миг тя разбра какво ще направи.

— Никола! Спри! Спри веднага! — изпищя тя.

Виещи се спирали и кръгове от пращяща сребърна, зелена и златна енергия се стрелнаха от разкъсаната паяжина. Отскачаха с искрене и съскане от стените и тавана, а после се събраха около нозете на Пернел, образувайки локва от светлина, която постепенно попи в камъните. Вълшебницата ахна, когато топла вълна от енергия потече нагоре по краката ѝ, мина през гърдите й и избухна в главата й. Образи затанцуваха по крайчеца на съзнанието ѝ; мисли и спомени, които не бяха нейни.

Айфеловата кула, пламнала в светлини…

Нидхьог, препускащ по улиците…

Валкирии в бяла броня…

Същите жени, затворени в лед…

Гаргойли, пълзящи надолу по „Нотр Дам“…

Приближаването на зловещите закачулени зли духове…

Неканена, аурата оживя с трептене около тялото й — ледено бяла и студена, а косата й се разстла зад нея като тъмен плащ.

— Никола — изкрещя Пернел, докато паяжината почерняваше и се разпадаше на прах, а аурата й угасваше. — Ти ме уби!

В този миг, отеквайки през самите камъни на Алкатраз, се разнесе ужасяващият рев на сфинкса.

Дори байталите се обърнаха и побягнаха.

Сфинксът се появи в края на коридора сред вихрушка от пляскащи криле, носейки със себе си смрад. Огромните му лъвски лапи дращеха по пода. Създанието се сниши, прилепи корем към земята, разпери орловите си криле и изпищя победоносно на език, по-стар от първия египетски фараон.

— Ти си моя, Вълшебнице. Ще пирувам със спомените ти, а после ще изям костите ти. — Сфинксът имаше глава на красива жена, но очите му бяха с котешки зеници, а езикът, който се размахваше във въздуха, бе дълъг, черен и раздвоен. Създанието затвори очи, отметна глава назад и си пое дълбок треперлив дъх. — Но какво е това… какво е това? — Езикът му се стрелна напред, вкусвайки въздуха. Сфинксът направи няколко крачки по коридора, тракайки с нокти по камъните. — Как е възможно? Ти си могъща… наистина могъща… прекалено могъща. — А после той спря и съвършеното му лице се сгърчи в грозна гримаса. — И силна. — Гласът му заглъхна. — По-силна, отколкото би трябвало.

Пернел наполовина се бе обърнала, за да побегне към стълбите, но внезапно спря и се завъртя пак с лице към сфинкса. Ъгълчетата на очите й се набръчкаха и устните й се извиха в съвсем лека усмивка, от което лицето й придоби жесток вид. Тя вдигна ръка, за да я разгледа по-добре, и се втренчи удивено в нея, когато около пръстите й се образува нещо като стъклена ръкавица, която после се разпростря и върху дланта й. Стъклото от прозрачно стана мътно, а после непроницаемо.

— Ама разбира се — прошепна тя. После се изсмя високо и гръмкият звук отекна в стените. — Благодаря ти, Никола; благодаря ви, Софи и Джош! — извика тя.

Усмивката на жената уплаши сфинкса, но смехът й го ужаси. Създанието направи колеблива крачка напред, после се дръпна обратно. Въпреки страховитата си външност и ужасната си репутация, сфинксът беше страхливец. Бе израсъл във времена на чудовища и именно страхът и малодушието го бяха опазили жив през хилядолетията.

Вълшебницата се обърна срещу него и събра длани, допирайки пръстите си един в друг. Изведнъж аурата й пламна в бяло и погълна всички цветове в коридора, а после запращя около нея в предпазен овал от силно отразяващи огледални кристали. Всяка ронеща се тухла, всяка ръждясала тръба, нашареният с плесен таван, разкъсаните паяжини и разпадащите се метални пръти на вратите на килиите се очертаха в най-ясни детайли. Дълги ъгловати сенки се протегнаха по коридора към сфинкса, макар че самата Пернел не хвърляше сянка.

Жената протегна дясната си ръка. Кълбо от бяла светлина, което изглеждаше почти като снежна топка, излетя от дланта й и подскочи по пода веднъж, втори път, а после подскочи пак и се търкулна, за да спре между мръсните лапи на сфинкса.