Майкъл Скот - Вълшебницата

— И какво трябва да правя с това? — изръмжа създанието. — Да го взема с уста и да ти го донеса ли?

Усмивката на Пернел бе ужасяваща, а косата й се надигна в тъмен облак зад нея.

Кълбото започна да расте. Въртеше се и върху него се трупаха слоеве от блестящи ледени кристали. Температурата на въздуха рязко спадна и дъхът на сфинкса започна да образува бели облачета.

Сфинксът бе създание на пустинята. Целия си дълъг живот бе прекарал в суха жега, под палещото слънце. Разбира се, през седмиците, откакто получи задачата да пази Алкатраз, бе привикнал към студа на острова затвор, към хапещата влага на кълбящата се в залива мъгла, към жилещия дъжд и пронизителния вятър. Но никога не бе усещал такъв мраз като сега. Беше толкова силен, че направо пареше. Безброй ситни кристалчета изригнаха от сияещото кълбо и заблещукаха върху тялото на сфинкса като огнени искрици. Снежинка, не по-голяма от прашинка, кацна върху езика му: той се почувства, все едно е лапнал горещ въглен. А кълбото продължаваше да расте.

Пернел направи крачка към него.

— Би трябвало да ти благодаря.

Сфинксът отстъпи.

— Ако бях побягнала, ти щеше да ме настигнеш. Но когато ми напомни, че съм по-могъща отпреди, осъзнах какъв дар са ми направили моят съпруг и близнаците.

Сфинксът нададе пронизителен писък като дива котка, когато леденият въздух зажили човешкото му лице.

— Силата ти няма да изтрае дълго. Ще я изсмуча.

— Ще се опиташ — каза Пернел тихо, почти нежно. — Но за да го направиш, трябва да се съсредоточиш върху мен. А аз поне винаги съм намирала, че е много трудно да се съсредоточа, когато е студено. — Тя пак се усмихна.

— Аурата ти ще отслабне. — Острите като игли зъби на сфинкса започнаха да тракат. По стената се образуваше тънка ледена кора.

— Вярно е. Разполагам с минута, а може би и по-малко, преди аурата ми да отслабне до нормалното си ниво. Но това време ми е достатъчно.

— Достатъчно? — Създанието потрепери. Вече гърдите и краката му бяха покрити със скреж, бледите му бузи бяха почервенели, а устните му — посинели.

— Достатъчно, за да направя това!

Снежната топка вече беше с размерите на голяма тиква. Сфинксът замахна към нея с огромната си лъвска лапа и разсече замръзналите кристали. Когато дръпна лапата си обратно, кожата и ноктите му бяха изгорени до черно от силния студ.

— На тази магия ме научи един шаман от Алеутските острови 28 28 Редица острови в Аляска, населени от ескимоси. — Б.пр. — рече Пернел, като тръгна към сфинкса.

— Създанието веднага се опита да отстъпи, но подът бе хлъзгав, покрит с пукащ лед, така че краката му загубиха опора и то се сгромоляса на земята. — Алеутите са майстори на снежната и ледената магия. Съществуват различни видове сняг — каза Вълшебницата. — Мек…

Меки като перце снежинки се надигнаха от въртящата се топка и се понесоха около сфинкса, като кацаха със съскане върху кожата му, парваха го и се стопяваха, в мига щом го докоснат.

— Твърд…

Остри и твърди като камък ледени късчета излетяха от топката и зажилиха ловешкото лице на сфинкса.

— Освен това има и виелици.

Топката избухна. Гъст сняг зашиба създанието и покри гърдите и лицето му. То се закашля, когато ледените кристали влязоха в устата му. Опита се да отстъпи, дращейки с лапи, но вече целият коридор бе покрит с лед. Надигна криле, но те бяха натежали от дебелия слой скреж и едва се движеха.

— И, разбира се, градушка…

Късчета лед колкото грахово зърно заудряха древното създание. Снежни топчета и парчета град отскачаха от въртящата се топка и пробиваха мънички дупки в крилете му.

С вой сфинксът се обърна и побягна.

Ледената буря го последва, парчетата град подскачаха и звънтяха по пода, разбиваха се в тавана, дрънчаха по металните врати на килиите. Двусантиметров леден слой покри целия коридор, металните пръти се чупеха от силния студ, тухлите се разпадаха на прах и големи части от тавана рухваха под тежестта на леда.

Сфинксът почти бе стигнал до края на коридора, когато таванът се срути върху него, затрупвайки го под тонове камък и метал. А после пукащият лед покри всичко, запечатвайки отломките под близо половин метър твърда като желязо ледена покривка.

Пернел се олюля и аурата й угасна.

— Браво, мадам — прошепна призракът Хуан Мануел де Аяла, изниквайки от сумрака.

Вълшебницата се подпря на стената, дишайки тежко. Трепереше от изтощение, ставите я боляха, а мускулите й се бяха схванали от положените усилия.