Майкъл Скот - Вълшебницата

— Благодаря ти, Хуан, за всичко, което направи — рече искрено Пернел на официален испански. — Задължена съм ти.

— Ще се върнеш ли на Алкатраз?

Вълшебницата се озърна през рамо към затвора. Сега, когато знаеше, че в килиите са събрани цял куп кошмарни създания, й се стори, че островът прилича на заспал звяр.

— Да. — Някой трябваше да стори нещо с тази армия, преди да бъде разбудена. — Ще се върна. И то скоро — обеща тя.

— Ще чакам — каза Де Аяла и изчезна.

Пернел насочи моторницата към пристанището и отпусна леко газта. Доволна усмивка плъзна по лицето й. Беше свободна.

Николо Макиавели си пое дълбоко дъх и се успокои. Гневът замъгляваше преценката, а точно сега трябваше да разсъждава трезво. Бе подценил Вълшебницата и тя го накара да плати за грешката си. Това беше непростимо. Пратиха го на Алкатраз да убие Пернел, а той се провали. Нито неговият господар, нито този на Дий щяха да са доволни, макар че имаше чувството, че самият Дий няма да се разстрои особено. Английският магьосник вероятно щеше да злорадства.

Въпреки че се боеше от Вълшебницата, Макиавели наистина искаше да влезе в битка с нея. Още не й бе простил, задето го победи на връх Етна, и през вековете бе похарчил цяло състояние, събирайки магии и заклинания, които да я унищожат. Беше твърдо решен да получи своето отмъщение. А тя го измами.

Не с магия или със силата на аурата си. А с хитрост… което уж трябваше да е негова специалност.

— Спри я! — извика Били. — Направи нещо!

— Ще млъкнеш ли за момент? — сопна се Макиавели на американеца. Извади телефона си. — Трябва да докладвам, а наистина не горя от желание да го правя. Човек никога не бива да носи лоши новини.

В този миг в другия край на залива Морския старец изригна от водата точно пред лодката. Октоподските му пипала се увиха здраво около малкия съд и го задържаха намясто. Пернел изчезна, отхвърлена от внезапното спиране.

Макиавели прибра телефона обратно в джоба си; може би в края на краищата щеше да има някои добри новини за съобщаване.

Гласът на Нерей заехтя над водата, вибрирайки по вълните.

— Знаех си, че пак ще се срещнем, Вълшебнице.

Макиавели и Били видяха как страховитият Древен се измъкна от морето и се настани на носа на лодката с гърчещи се пипала. Дървото заскърца и запука, малкото предно стъкло се пръсна на парчета, а от тежестта на създанието върху носа на съда кърмата се издигна над водата, с все още работещ извънбордов двигател.

Макиавели засенчи очи и загледа как Вълшебницата се изправя на крака. Държеше в двете си ръце дълго дървено копие. Златиста слънчева светлина проблесна по оръжието, което оставяше диря от бял дим във въздуха. Той я видя как мушна веднъж, два, три пъти към пипалата на създанието, преди да извърти копието и да замахне към гърдите на Нерей. Пръски вода полетяха нависоко, когато Морския старец отчаяно се дръпна от острието. Древния падна от носа и изчезна под вълните сред бурен взрив от мехурчета. Лодката се отпусна пак във водата, двигателят я разпени и съдът се стрелна напред. Три дълги, все още гърчещи се пипала се откъснаха от моторницата и се понесоха по вълните. Целият сблъсък бе продължил не повече от минута.

Макиавели въздъхна и извади пак телефона. В края на краищата нямаше добри новини за докладване; нима можеше този ден да стане още по-лош? Сянка падна над главата му и той погледна нагоре, за да види прелитащата огромна фигура на Богинята-врана. Тя се издигна нависоко, разперила черното си наметало като криле, а после пикира и леко кацна на кърмата на жълтата моторница.

Италианецът понечи да се усмихне. Разбира се, Богинята-врана просто щеше да издърпа Вълшебницата от лодката, а после нереидите щяха да пируват. Усмивката му помръкна, щом видя как двете жени — Потомка и безсмъртна — се прегърнаха. Когато се обърнаха да помахат към острова, лицето му бе застинало в мрачно изражение.

— Мислех, че Богинята-врана е на наша страна — рече жално Били Хлапето.

— Изглежда, в наше време на никого не можеш да имаш вяра — отбеляза Николо Макиавели и се отдалечи.

Дивия лов тичаше по равнината Солсбъри. Създанията, които Софи и Джош по-рано бяха зърнали само бегло, сега бяха по-близо. Някои бяха с позната външност: черни кучета и сиви вълци, огромни червенооки котки, едри мечки, глигани с извити бивни, кози, елени и коне. Но към Лова се бяха присъединили и други: човекоподобни фигури, издялани от камък; създания с дървесна кора вместо кожа, листа вместо коси и клони вместо крайници. Софи и Джош разпознаха още представители на закачулените зли духове, видяха кукубути с обръснати глави, които размахваха вериги, и рицари в мръсни и разядени от ръжда брони. Татуирани воини в кожи и римски центуриони в разкъсани доспехи куцукаха зад червенокоси дерг-ду. А сред чудовищата тичаха и съвсем нормални наглед хора, въоръжени с мечове, ножове и копия; Джош реши, че те са най-страшни от всички.