Майкъл Скот - Вълшебницата

Софи издърпа ръката си от тази на брат си и разпери пръсти, покрити със сребърен метал. Мощна струя нажежен до бяло огън заля блатистия кръг и палещата горещина за миг спече земята и я направи твърда като желязо.

— Успяхме — разсмя се Джош. — Направихме го! Мога да усетя как силата тече през мен. Водната магия — каза той с почуда.

— Джош, върви навън. Помогни им — заповяда Софи. Аурата й бе толкова изтощена, че цветът се оттичаше от лицето й.

— Ами ти?

— Направи го — сопна се тя и очите й проблеснаха в сребърно.

— Ти не си ми шеф. — Той се ухили.

— Шеф съм ти и още как. — Тя се усмихна и посегна да стисне пръстите му. — Не забравяй, че съм по-голяма.

Без да спира да се усмихва, Джош се обърна и се втурна навън. Кларент свистеше пред него, разчиствайки му път към Паламед. Някаква част от него искаше да помогне първо на Алхимика, но един вътрешен инстинкт му подсказваше, че е по-логично първо да спаси рицаря; двама воини са по-добре от един.

Гилгамеш стисна пръстите на Софи.

— Трябва вече да вървиш — каза той с дрезгав шепот. — Махай се оттук.

— Няма да те оставя. Ти си ранен.

— Ти винаги ще бъдеш с мен — рече царят, — в моите спомени. — Изведнъж сграбчи стърчащата от гърдите му стрела, издърпа я и я захвърли. — А това, ха, това ще ме забави малко, но е нужно нещо повече, за да бъда убит. Хайде, върви, върви. Твоята аура, заедно с тези на Алхимика и Магьосника сигурно са привлекли всички зли твари в графството. А вероятно и властите. — Очите му се стрелнаха за миг към зелената и жълтата светлина, бликащи от оръжията на безсмъртните. — Сигурен съм, че тази светлина се вижда от километри. — Царят стисна ръката на Софи. — Знай: ако се видим пак, може да не си спомня за теб. — Той измъкна дебелата пачка разнородни листове изпод ризата си, издърпа най-горния от тях и го пъхна в ръката й. — В такъв случай, дай ми това. То ще ми напомни за момичето, което проля сълза за нещастния цар. Сега върви. Трябва да стигнеш до лей-портала.

— Но аз не знам къде е — каза Софи.

— Алхимика знае… — Той се обърна да погледне към Фламел и Софи проследи взора му. В същия миг аурата на Никола изгасна и той се свлече на земята. Дий изкрещя победоносно и замахна над главата си с пращящия жълт камшик.

С крайчеца на окото си Джош зърна как аурата на Алхимика угасна. Погледна към него и го видя да пада.

И разбра, че се намира твърде далеч, за да стигне дотам навреме.

Обърна се рязко и Кларент разсече един мърляв едноок вълк, превръщайки го в прах, а после се завъртя на пета, като че ли хвърляше диск, и метна меча към Дий. Оръжието полетя във въздуха със свистене, което приличаше на котешки крясък, а камъкът сияеше в червено-черно. Магьосника го видя в последния момент. Камшикът в ръката му се превърна в сияещ кръгъл щит. Кларент го улучи по средата и от него се разлетяха черни и жълти искри. Магьосника падна на земята, а аурата му запращя и угасна. Той не се изправи.

Един вълк с детско лице се метна към Джош, раззинал челюсти, и момчето изсъска от болка, когато ноктите одраха ръката му. Внезапно вълкът избухна в облак прах. Софи изтръска черната пепел от острието на шамшира, който й бе дал Гилгамеш.

— Докарай колата, трябва да се махаме оттук.

Джош се поколеба, разкъсван между желанието да прибере Кларент и да отиде за колата. Над тях изплющяха крила и от нощното небе се спусна двуметрово плъхоподобно създание. Ноктите му бяха протегнати към Софи. Триумфалният му съсък премина в гъргорене, когато желязното острие мушна нагоре, превръщайки го в пясък.

— Веднага, Джош! — настоя Софи, като плюеше влезлите в устата й песъчинки.

Брат й се завъртя и хукна към колата. Нощта се изпълни с какофония от звуци: виене, скимтене и лай. Копита загърмяха по твърдата земя. Звуците се усилваха и приближаваха.

Паламед бе оставил ключа в стартера. Джош се плъзна на шофьорската седалка, пое си дълбоко дъх и го завъртя. Колата запали от първия опит. Той стисна здраво волана и настъпи педала на газта. Два вълка изчезнаха под колелата в облаци прах. Друг скочи върху капака, но Джош извъртя рязко волана и звярът се хлъзна долу, оставяйки дълги драскотини от нокти върху метала. Момчето прегази един черен като въглен вълк, който се промъкваше към Софи, и натисна спирачките.

— Да сте викали такси?

Но Софи не се качи.

— Вземи Паламед — сопна се тя. Затича покрай колата, като си сечеше път сред вълците от Дивия лов с металното острие, докато не стигнаха до Сарацинския рицар, който бе затънал до глезените в черен прах.