Майкъл Скот - Вълшебницата

— Достатъчно ли е силна да събориш тавана отгоре им?

Пернел се подпря на копието и се втренчи в разядените от морето сгради.

— Да, да. Бих могла да го направя — каза тя предпазливо. Бризът развяваше кичурчета коса около лицето й. Тя ги отметна, осъзнавайки, че в тях има повече сиво, отколкото черно. — Трябва да пазя аурата си, но съм сигурна, че мога да се сетя някоя дребна магийка, която да разяде бетона и металните подпори…

Призракът потри радостно ръце.

— Разбира се, всички духове на Алкатраз ще ти помагат, мадам. Само кажи какво трябва да правим.

— Благодаря ти, Хуан. Те вече помогнаха достатъчно. — Пернел тръгна след тримата, пристъпвайки безшумно на износените си обувки. Спря се на ъгъла на една сграда и надникна иззад него. Богинята-врана и безсмъртните бяха изчезнали.

Де Аяла доплува до нея.

— Ами онзи лед, който използва срещу сфинкса? Той имаше успех; защо не запечаташ целия коридор с плътен лед.

— Това може да е малко по-сложно — призна Вълшебницата. После се обърна и решително закрачи към кея, подминавайки книжарницата. Дяволита усмивка изви ъгълчетата на устата й. — Има обаче нещо, което мога да направя и което със сигурност ще ги разстрои.

— И то е? — попита жадно Де Аяла.

Пернел посочи с дървеното копие.

— Ще открадна лодката им.

Призракът изглеждаше толкова разочарован, че Вълшебницата се засмя за първи път от дни насам.

Ментовозелена светлина грейна през процепите в изкорубените стени на плевнята и ярки лъчи нашариха вътрешността й.

На фона на светлината се очерта фигурата на архонта Кернунос, с огромни и ужасяващи рога. Сенки на вълчи глави затанцуваха по стените.

Софи се събуди с писък и около тялото й в миг изникна блестяща сребърна броня. Очите на Джош се отвориха рязко и той замаяно се надигна, а лявата му ръка инстинктивно посегна към Кларент. Каменният меч зажужа и засъска, когато пръстите на момчето се свиха около дръжката му, а по острието му пробягаха с пращене разноцветни сияния.

Гладката черна броня на Паламед израсна около тялото му. Той смъкна от рамото си своя грамаден шотландски меч и застана пред близнаците. Гилгамеш тихо се пресегна и издърпа закривения шамшир от пояса на рицаря.

— Къде е Алхимика? — попита Паламед.

— Надушвам мента — каза бързо Софи, вдишвайки дълбоко. Нощният въздух бе пропит с този отличителен аромат. Тя усещаше силното биене на сърцето си, но макар да знаеше какво има навън, не беше уплашена. Веднъж вече бяха победили архонта, и то преди да научат Водната магия.

— Тази светлина има същия цвят като аурата на Никола — добави Джош. — Той сигурно е отвън.

— Трябва да излезем — рече припряно Паламед. — Не бива да ни приклещят тук. — Обърна се и се хвърли към стената. Изгнилото дърво поддаде и се разлетя на трески, а рицарят изхвръкна навън в полето.

— Хайде! — извика Гилгамеш. Хвана Софи за ръката и я изблъска пред себе си през назъбения отвор. — Идвай, Джош!

Джош тъкмо се обръщаше да последва сестра си, когато вратата на плевнята бе изтръгната от пантите. Кернунос се приведе да надзърне вътре и само огромните рога му попречиха да мине през входа. Красивото лице се усмихна, а гласът му зажужа и затрептя в главата на Джош.

— Ето че се срещаме пак, момче. Дошъл съм за меча си.

— Няма да стане — каза Джош през стиснати зъби.

— Аз пък мисля, че ще стане. Този път съм дошъл подготвен. — Кернунос изтегли назад дясната си ръка и Джош видя, че Рогатия бог държи лък и стрела. Чу как тетивата избръмча и зърна стрелата, летяща към него.

Кларент се раздвижи и застана пред тялото на Джош, обърнат с плоската си част напред, точно пред сърцето му.

Стрелата с костен връх се пръсна върху каменното острие, без да причини никаква вреда, но силата на удара накара момчето да политне назад. Кернунос нададе недоволен рев. Постави на лъка нова стрела и я пусна.

Кларент се раздвижи в ръката на Джош и острието му изсвири, разсичайки стрелата надве.

Два от огромните вълци с човешки лица се промушиха покрай Рогатия бог и влязоха в плевнята. Разделиха се, за да нападнат Джош от две страни. Той заотстъпва, докато не се блъсна в стария трактор. Не можеше да продължи нататък. Стъпи здраво на земята и хвана меча с две ръце пред себе си. Стоеше и гледаше как вълците от Дивия лов се промъкват към него, а архонтът слага нова стрела на лъка си.

— Колко си бърз, момче? — изрева Кернунос. Извика една неразбираема дума, докато пускаше стрелата, и двата вълка скочиха с раззинати челюсти.