Майкъл Скот - Вълшебницата

Алхимика спря до един от старите дъбове в края на полето, облегна се на него и впери поглед в небето през гъстия покров от листа, преди да се отпусне на твърдата суха земя. Вдигна ръцете си към светлината: бяха старчески ръце, целите покрити с вени. Фламел прокара пръсти по темето си и видя как малки косъмчета политат в слънчевите лъчи. Кокалчетата му бяха подути и схванати, а при сядане и ставане чувстваше пронизваща болка в хълбока. Старостта го догонваше. От миналия четвъртък, когато Дий влезе в книжарницата му, сигурно се бе състарил с десет години, макар да му се струваше, че са двадесет. Беше използвал толкова много от аурата си, без да я остави да се презареди, че процесът на стареене се бе ускорил. Енергията му бе спаднала до опасно ниско ниво и той съзнаваше, че ако в скоро време използва отново аурата си, съществува реална опасност спонтанно да се възпламени.

Без Сборника двамата с Пернел щяха да умрат. Устните на Алхимика се извиха в крива усмивка. „Книгата на Авраам“ се намираше у Дий и неговите господари, които едва ли щяха да я върнат. Никола протегна крака, затвори очи и обърна лице към слънцето, оставяйки топлината му да го обгърне. Щеше да умре.

Не в някой неясен момент от бъдещето, а съвсем скоро. Какво щеше да стане тогава с близнаците? На Софи й оставаше да усвои още две магии, а на Джош — четири. Кой щеше да продължи обучението им? Ако преживееха сегашното опасно положение, знаеше, че ще трябва да вземе някои решения, преди смъртта да го отнесе. Дали Сен Жермен щеше да поиска да стане наставник на близнаците? — зачуди се той, макар да не бе сигурен, че може да вярва изцяло на графа. Може би в Америка имаше някой, когото би могъл да помоли за това, някой от индианските шамани…

От смазващото изтощение, примесено с топлината и покоя на деня, сънливост обзе Алхимика. Клепачите му трепнаха и се склопиха и той заспа, облегнат на дървото.

Алхимика сънува Пернел.

Беше денят на тяхната венчавка — 18 април 1350 година — и свещеникът тъкмо ги бе обявил за съпруг и съпруга. Алхимика се разтрепери насън; това беше стар кошмар, който някога го бе преследвал всяка нощ в продължение на векове, и той знаеше какво предстои.

Никола и Пернел се извърнаха от олтара към църковната зала и видяха, че малката каменна сграда е претъпкана с хора. Когато тръгнаха по пътеката, откриха, че църквата е пълна с близнаци — момчета и момичета, тийнейджъри, млади мъже и жени — всичките с руси коси и сини очи. До един приличаха на Софи и Джош Нюман. И върху лицата им бе изписан същият израз на ужас и отвращение.

Никола се събуди със сепване. Винаги се будеше на това място.

Остана неподвижен, позволявайки на блъскащото си сърце да се успокои. С изненада видя, че нощта е паднала. Усещаше въздуха хладен и сух върху оросената си от пот кожа. Листата над него шумоляха и шепнеха, а горският аромат бе тежък и наситен…

Това не бе нормално. Нощта трябваше да мирише на дървета и трева, но откъде идваше този мирис на праисторическа гора?

Някъде вляво изпука клонка, някъде вдясно изхрущя суха шума и Алхимика осъзна, че нещо се движи през полето към плевнята.

— Вълшебницата е в една килия в блок „Д“ — каза Богинята-врана. — Насам. — Тя се отдръпна, пропускайки Макиавели и Били Хлапето напред. После извъртя глава и погледна през рамо нагоре към вишката. Червеното и жълтото й око блестяха ярко на фона на бледата кожа. Богинята повдигна тънките си вежди и черните й устни се извиха в лека усмивка, след което смъкна слънчевите очила на носа си. Придърпа наметалото от черни пера върху раменете си и закрачи след двамата безсмъртни, а токовете на ботушите й тракаха върху мокрите камъни.

— Какво стана току-що? — попита объркано Де Аяла.

— Беше изплатен един дълг — каза тихо Пернел и очите й проследиха създанието, докато то се скри от поглед под вишката. — Без поискване и неочаквано — добави тя с усмивка. Грабна копието, загърна едно одеяло около раменете си и се спусна по металната стълба на кея. Вдиша дълбоко; във въздуха имаше следи от змийската миризма на Макиавели, както и от тази на спътника му — на червен пипер. Вълшебницата нямаше да ги забрави.

— Трябва да почакаш да стигнат до килиите долу, преди да нападнеш — каза Де Аяла, като се материализира до нея. Сега носеше по-официалния костюм на лейтенант от испанската флота. — Хвани ги неподготвени. Аурата ти силна ли е?

— По-силна от това няма да стане, струва ми се. Защо?