Майкъл Скот - Вълшебницата

Доктор Джон Дий разгледа визитната картичка в ръцете си. Беше невероятно красива, сребърното мастило изпъкваше върху дебелата, ръчно изработена текстилна хартия. Той я обърна; върху картичката нямаше име, само стилизирано изображение на елен с огромни рога, оградено в двоен кръг. Дий се приведе напред и натисна бутона на интеркома.

— Пуснете господина да влезе; ще се срещна с него веднага.

Вратата на кабинета му се отвори почти моментално и се появи един нервен на вид секретар, който въведе в стаята висок мъж с остри черти на лицето.

— Г-н Хънтър 54 54 Името се превежда на български като Ловец. — Б.пр. , сър.

— Не ме свързвайте с никого — отсече Дий. — Не искам да ме безпокоят, при каквито и да било обстоятелства.

— Да, сър. Това ли е всичко?

— Това е. Кажи на хората, че вече могат да се прибират вкъщи. — Дий бе настоял всички да останат дълго след нормалното работно време.

— Да, сър. Благодаря ви, сър. Утре ще бъдете ли тук?

Погледът на Дий накара секретаря бързо да се изниже. Магьосника знаеше, че целият офис е на тръни заради неочакваната му поява. Из сградата летяха слухове, че щял да затваря лондонския клон на „Енох Ентърпрайзис“. Макар че вече бе станало десет часа вечерта, никой не се оплака, задето стои до късно.

— Седнете, г-н Хънтър. — Дий посочи към ниския стол от метал и кожа пред себе си. Той самият остана седнал зад бюрото от полиран черен мрамор, като наблюдаваше внимателно новодошлия. В него имаше нещо нередно, реши Магьосника. Чертите на лицето му бяха неправилни; очите му бяха разположени твърде високо, всяко от тях бе с различен цвят, а устата му се намираше прекалено ниско и бе твърде широка. Като че ли лицето бе създадено от някой, който дълго време не е виждал хора. Мъжът бе облечен в бледосин раиран костюм, но панталоните му бяха малко по-къси от нормалното и над черните му чорапи се мяркаше бяла плът. Затова пък ръкавите на сакото свършваха под кокалчетата на дланите му. Обувките му бяха мръсни, покрити с дебел слой кал.

Хънтър се сгъна в стола — движенията му бяха недодялани и сковани, сякаш не бе съвсем сигурен какво да прави с ръцете и краката си.

Дий докосна с пръсти Екскалибур, който беше закрепен под бюрото му. Освен това знаеше и дузина аурални магии, всяка от които можеше да претовари нечия аура и да я накара да пламне. После единственият проблем щеше да е почистването на пепелта от килима. Столът вероятно щеше да се стопи.

— Как разбрахте, че съм тук? — попита внезапно Дий. — Рядко посещавам този офис. А и сега е малко късно за среща.

Високият блед мъж опита да се усмихне, но само изкриви странно устни.

— Работодателят ми знаеше, че си в града. Предположи, че ще дойдеш в този офис, тъй като оттук имаш достъп до комуникационната си мрежа. — Мъжът говореше английски с отсечена прецизност, но гласът му бе малко писклив, което му придаваше донякъде нелепо звучене.

— Не може ли да говорите направо? — тросна се Дий. Беше уморен и времето му изтичаше. Макар че бяха минали часове, откакто блокираха пътищата и разположиха безброй полицейски постове, още нямаше следа от Фламел и децата. Британското правителство бе подложено на натиск да премахне постовете. Всички пътища, водещи към и от града, продължаваха да са блокирани и целият Лондон бе замрял.

— Късно снощи ти имаше среща с моя работодател — рече бледият мъж. — Тя бе прекъсната, преди да стигне до удовлетворителен завършек, поради обстоятелства извън твоята власт.

Магьосника стана и заобиколи бюрото. Държеше в дясната си ръка Екскалибур и леко потупваше с каменното острие по лявата си длан. Седналият мъж не реагира.

— Какво си ти? — попита с любопитство Дий. Бе стигнал до заключението, че това същество не е съвсем естествено и вероятно дори не е човек. Той се смъкна на едно коляно и се втренчи в лицето на мъжа и в различните му очи. Зелено и сиво. — Тулпа, голем, симулакрум или хомункулус?

— Аз съм мислена форма — рече фигурата и се усмихна. Устата му беше пълна с еленски зъби. — Кернунос ме създаде.

Дий се дръпна припряно назад, докато фигурата се променяше. Тялото й остана същото — на висок, зле облечен мъж, — но главата се промени, стана красива и неземна и от нея изникнаха огромни рога. Устата на Рогатия бог се изви в съвсем тънка усмивка, а очите му с тесни зеници се разширяваха и свиваха.

— Заключи вратата, докторе. Не би ти се искало някой да влезе сега.

Дий заобиколи отдалеч създанието, като държеше Екскалибур помежду им, и заключи вратата. Стореното от Кернунос бе забележително. Използвайки въображението и силата на волята си, архонтът бе създал същество единствено от своята аура. То не беше съвършено, но вършеше работа. Дий знаеше, че човеците вече изобщо не се гледат един друг, и дори някой да бе забелязал, че във външността на мъжа има нещо странно, щеше само да отклони смутено поглед.